''...а докато ти четеш това аз съм във вилата ни и умирам. От какво умирам не е важно и няма връзка с моята молба, а и не желая да обременявам леката ти детска мисъл с такива факти. Но, Дамари, послушай добрата си леля и изпълни това едно желание. Понеже аз зная, че чичо ти никога не би прочел това писмо и в часа в който ти четеш, ако вече съм умряла (в зависимост от скоростта на пощальонските услуги в този край на Тренто), той може би вече е свалил снимките ми от рамките и е изгорил всичките ми книги. Ти недей да му се сърдиш, защото той просто е такъв. Ще навъси вежди и като го питат за мене ще казва, че съм му изневерила и съм избягала в Рим с някой млад милионер. Сякаш си нямам мои пари. Ти недей да спориш с него и го остави да лъже хората, но понякога капвай по възглавницата му от моя парфюм. Така ще се събужда щастлив и заради доброто настроение ще купува сицилиански бриош от пекарната и ще закусвате заедно, а той ще пие черно кафе и ще се усмихва.
Но остави това настрана. Дамари, ти си умно момче и ще почнеш да го разбираш и без моята помощ. Молбата ми към теб е друга. Слугата ще ме намери някоя сутрин умряла във вилата ни, ще изпадне в шок и веднага ще търчи да звъни по домашния телефон до вкъщи да търси чичо ти. Затова тези дни ти дебни до телефона и не позволявай никой друг да го вдига, дори помощницата. Особено чичо ти. Ще вардиш до него като куче и когато звънне ще вдигаш веднага, за да не може чичо ти да чуе от втория етаж. Като ти съобщят новината ще се изненадаш и ще се обадиш на Ладона и ще й кажеш, че леля ти се е тръшнала умряла в семейната вила. Тя няма да реагира остро, така че не се плаши, даже може да ти даде малко бутерки. Ще дойде до тук и ще изгори тялото ми докато стане на пепел, а пепелта ще сложи в малка червена урна с диаманти. Нали знаеш как обичам червения цвят, затова ще го нося за последен път. Ладона ще донесе урната вкъщи, тогава вече ще се е разчуло из целия град че съм вероятно убита, но тялото ми не е намерено. Само ти и Ладона ще знаете, че съм облечена в тая красива блестяща урна. Ще запалиш самолета на чичо ти, ако не можеш сам викни някой твой приятел, знам, че познаваш всички богати деца в Тренто, а те като малки се учеха да летят на самолетите на бащите им. Ще летиш до Флоренция, там ще снишиш и ще посипеш праха ми над града, за да мога да надделея над цяла Италия за последен път, а ветровете на Флоренция да ме понесат към Рая. Знай, че те обичам Дамари и умирам много щастлива. Урната запази, но не я продавай. Диамантите са за теб. Както леля ти, трябва да се научиш да живееш, а и когато се наложи - да умираш, със стил. ''
Така пишеше в писмото от леля ми Рена. Преди месец беше отишла в семейната ни вила, под претекст да си почине и да почете класическа литература, а щом отидеше там тя не се обаждаше нито на мен, нито на чичо ми, а и ние нямахме против, понеже знаехме, че тя обича времето си сама. Прочитах писмото за сигурно двадесети път, а то беше пристигнало преди седмица. Не бях уплашен, защото познавах леля ми добре от малък и знаех, че е много присъщо за нея да планира собствената си смърт. И от каквото и да беше умряла, се радвах, че не е било внезапно и е имала време да измисли този сложен и на първо четене ненужен план. Живеех с нея и чичо ми от дете, понеже родителите ми имали още осем деца и не можели да се справят и с мен, затова леля и чичо са ме осиновили. Честно казано, бях извадил много по-голям късмет от братята и сестрите ми, понеже леля Рена беше една от най-богатите жени в Североизточна Италия и заедно с богатството на чичо ми, те ми бяха осигурили живот изпълнен с облаги, за който все още всеки ден благодарях. Леля Рена беше живяла много преизпълнен живот, за който аз знаех прекалено малко и сега, когато се случваше тази трагедия, беше прехвърлила петдесетте години, затова сякаш не изпитвах толкова много жал за нейната кончина. В писмото й не разчетох нито грам скрита тъга или някакви послания между редовете, а и те не бяха характерни за леля. Тя мразеше трагедията и искаше всички да приемат живота такъв, какъвто е - червен, блестящ и красив до безумие. Затова само от време на време препрочитах писмото и знаех, че в действителност, нейното единствено желание е да гледам красивия й почерк и да знам, че си е отишла с усмивка и е зашеметила всички след изхода. Смъртта й наистина изглеждаше мистериозна за целия град, а и за цялата околност, защото само аз и най-добрата й приятелка Ладона знаехме истината за неоткритото й тяло. Самата Ладона беше минала през къщата ни по-рано същия ден да остави урната и да ме целуне по бузите с устни, оцветени в лилаво. Когато си тръгваше и вървеше с гръб по алеята в двора викаше 'Рена, лудетино! Все си такава, Рена!' и махаше с ръце, които дрънчаха от златни гривни. По гласа й знаех, че се усмихва. Сякаш не й се беше наложило да изгори тялото на най-добрата си приятелка. Но те двете имаха специална връзка, която аз не разбирах, но доколкото бях наблюдавал, се съмнявах Ладона изобщо да е получавала писмо, подобно на моетео - вероятно леля й е казала всичко по телепатия.
Сега оставаше само да изпълня последната част от заръките на леля ми, а именно да посипя прахта й върху Флоренция.
***
Моя стар приятел Луцио управляваше въртолета. Той вече беше на двадесет и девет, имаше си годеница, но винаги беше готов да ми помогне, когато му се обадех. Помолих го да не задава много въпроси, а само да ме отведе до Флоренция. Полета беше кратък, а аз седях до него и стисках урната в потните си ръце. Тропах с нокти по големите скъпоценни камъни.
- Дамари, ако ще правиш нещо, прави, защото сме ниско над Флоренция и ми е омръзнало от твоите глупости. - викна ми той и ме изнесе рязко от унеса в който бях изпаднал. Голяма част от случката ми е в мъгла, само помня как гледах огромната Флоренция под краката ми, а над нея се сипеха песъчинки Рена. И бавно целия град се посипа с нея. Песъчинките летяха бавно пред очите ми и знаех, че сега се полепят по сърцето на този град като злокобна болест, но вместо да го морят, там, където паднеха поникваха бижута и карамфили. Знаех, че сега тялото на леля ми влизаше в очите на случайни минувачи и макар че те плачеха от болката и раздразнението, ставаха по-добри и у тях се засаждаше малко от дяволитостта на Рена. У душите им засядаше неуловимия й дух, който сега можех да видя най-ясно, как лети над Италия и вали над земята, която го е родила и създала. Градините Боболи потъваха в праха й, но вместо да погрознеят и посивеят, те ставаха още по-красиви и се раззеленяваха. Фонтанът на Нептун беше благословен леля Рена да полети над водите му и да се наслои под тях, а самият Нептун сякаш гледаше от небето до мен и се наслаждаваше на случващото се. Скоро праха й покри не само Флоренция, а и цяла Тоскана, а след време - може би се разнесе из цяла Италия. От тогава храната стана по-вкусна, хората по-весели и умни, а децата по-лукави. Дрехите и платовете изтъняха, но станаха по-качествени, а парите се трупаха лесно, но никой не им обръщаше внимание.
Така смъртта на леля ми Рена освети цяла Флоренция, а после промени Италия, ала до ден днешен никой не знае какво се е случило с тялото й, а в Тренто още се носят легенди за обитаваната ни вила. Аз вече съм старче, но до ден днешен виждам Рена у хората, а те се чудят какъв е този блясък, който понякога струи от очите и сърцата на италианците. Някои му викат харизма, други добродушие, но аз знам, че това е просто леля Рена.
