Тъй рече Кам хазяина

Мери седеше по средата на стаята и препрочиташе последния ред за поне десети път. В ръката си стискаше черна химикалка и подчертаваше по една буква. На всяко следващо прочитане подчертаваше и следващата. От време на време сумтеше и гледаше в тавана за няколко секунди, а по челото вече бяха избили ситни капки пот. Стаята беше добре осветена и пълна с големи цветя в саксии, по рафтовете всичко беше в отделни бели или жълти папки защипани със странни щипки. Тя самата изглеждаше подредена, но леглото й никога не беше оправено. Там през деня държеше подносите с храна които внасяше в спалнята си, защото мразеше да се храни в кухнята. Някъде беше прочела, че цвета в който са боядисани стените не е добър избор за хранене и изобщо храносмилане, затова избягваше да яде там. Работеше в офис четири дни в седмицата, което й беше удобно, защото през останалите три стоеше вкъщи и четеше, опитваше се да разбере писанията на Дени Дидро и слушаше класическа музика на слушалки. Плашеше се от статичната си работа и белите стени на офиса не й носеха особено голям комфорт, макар че обичаше маркетинга. Всичко свързано с него й беше интересно и колегите й бяха отдадени като нея, но имаше нещо, което никога не й достигаше съвсем.

Чужд ключ се завъртя в ключалката от външната страна и зелената входна врата на апартамента се отвори, като повлече оставените чехли и обувки на земята пред нея. Влезе около тридесет годишен мъж с дънки, черно сако и сива тениска. Беше сравнително нисък, а косата му беше сресана назад. Носът и челюстта му бяха остри и добре изразени. Като влезе обходи с големи кафяви очи цялата кухня и разрита някои от обувките на земята, за да остави своите там. Докато потриваше ръце една в друга тръгна към хладилника.

- Мери тук ли си? - провикна се докато вадеше кисело мляко. Гласът му беше богат и плътен. Като говореше изпълваше слуха ти напълно и нямаше как човек да не си помисли, че в неговата уста всяка дума има вкус на гъст маслен крем или течен шоколад. 

- Да Кам идвам след малко. - отвърна Мери от спалнята си. Кам беше хазяинът на сградата в която живееше, а с годините се беше превърнал в неин много близък приятел. Неговата сестра и нейният брат, по странно стечение на обстоятелствата, бяха сгодени, което ги правеше донякъде още по-близки. Той минаваше през апартаментът й поне веднъж седмично и водеха дълги разговори на кухненската маса. 

Мери седна на стола до него и му остави една метална лъжица, с която той бързо гребна от млякото. 

- И в крайна сметка, що е рекъл Заратустра? - попита я с пълна уста.

- Не ми се подигравай. Чета я от миналия месец. Чувствам се като охлюв. - каза Мери като остави синята книжка на масата. Привидно тъничка и стара. 

- Ами тогава бъди. - размаха лъжицата под носа й Кам.

- Да бъда какво? 

- Охлюв. Бъди охлюв. - сви рамене той и съблече сакото си, а после го хвърли на малкото бяло диванче. Мери беше прекарала целия си живот в четене на всевъзможни философи, психологически романи, беше ходила на лекции по висша математика, беше започвала и почти довършвала компютърно инжинерство и много от хората около нея я познаваха като най-будната жена в телефонния им указател. От край време събираше в главата си купища информация по всяка възможна тема, ходеше на театър и вечер заспиваше докато слуша класическа музика. Не си позволяваше да се сприятелява с хора, които не са чели определени книги или не знаят поне една сентенция на латински. Кам беше единствената й връзка с реалността на плоските и човешки човеци, които не искат от себе си повече от това, което на пръв поглед имат. Макар че беше изумително интелигентен и в миналото си беше заровил история на професор по психология в сравнително елитен университет, сега той се задоволяваше с професията на хазяин.

- Не мога Кам. 

- Просто не искаш. - каза той и стана от стола рязко. С кофичката мляко в ръка започна да крачи из кухнята и да оглежда магнитите по хладилника, чашите в шкафа и картините по стените. - Защо така здраво си се хванала за тази идея да излезеш отвъд себе си? 

- Защото ако не правя това, какво да правя цял живот Кам, кажи какво? Да стоя в офиса със Саним и да смятам едни и същи неща всеки ден, да ям бейгъл на закуска и на обяд, а вечер да си лягам по едно и също време. Щом тялото ми е потънало в рутина, ми се ще поне умът ми да прави нещо различно всеки ден. Нали така се казва, 'да храня душата си'.

- Глупости. - викна Кам и хвърли лъжицата в мивката. - Пълни. Глупости. Да храня душата си. - изимитира гласа й с насмешка. - Душата ти няма уста? Душата ти не храносмила. Тя няма проблем да седне в стая боядисана със сини стени, защото тя не се храни от такива неща. Музиката и театърът и книгите, всичко, което си мислиш, че душата ти оглозгва до кокал също са човешки дела и са точно толкова груби и лишени от перфекционизъм, колкото е един мръсен тиган хвърлен в мивката. Колкото са три бъркани яйца с малко черупка. Не можеш ли веднъж да спреш да мислиш за какво да мислиш. Откакто те познавам, Мери, а това са осем години, ти постоянно мислиш за какво да мислиш. Чудиш се от къде да късаш знания, да ги ядеш като захарен памук и да се измъчваш от това, че не усещаш пробуждане. Душата ти няма да започне да блъска от вътрешната страна на гърдите ти щом прочетеш всичко на Ницше или дори щом прочетеш всички книги на света. Душата ти знае, че е заклещена в това тяло за сега и онова, което ще я направи спокойна и щастлива е да оставиш това тяло на мира и да правиш каквото ти се прииска. Не можеш ли поне веднъж да започнеш да правиш. Да спреш да мислиш, да си позволиш да бъдеш глупава. И не глупава по оня нов начин, по който хората започват изведнъж да пътуват и да скачат с бънджи и всякакви такива небивалици. Не, бъди празна. Бъди изключително спокойна. Стой си вкъщи цял ден. Прочети списание. Спри да плещиш тия философски неща и спри да четеш тия книги, от които само те сърби мозъка. Ти работиш в офис. В офис със странни нови машини, офис с колежки които клюкарят за други колежки, смяташ малки цифрички всеки ден и от това което знам за теб, на теб ти харесва. Работиш безсмислена работа, пълна глупост. Но това е чудесно! Прекрасно е, работи го, прави го още! Вземи тази скучна работа и я подреди вътре в твоите скучни лавици в твоята глава, сложи там черния си хумор, спомените от средностатистическото ти семейство, страховете от това да си боядисаш косата. Сложи там посредствеността си и я приеми. Забрави за излизането отвъд себе си, изненадай се сама поне веднъж. Приеми себе си. Принадлежи на себе си. Успокой се най-после. Нека всичко върви по дяволите. Всички тичат и търсят собственото си одобрение, търсят да принадлежат към обществена група, да са умни и богати душевно, да знаят какво да питат и да търсят цел на съществуването си. Недей. Отпусни се, приеми това, че си просто човек. В свят от човеци, които се опитват да разберат какво им е рекъл той и се стараят да надхвърлят себе си, надхвърли тях и се хвърли в собствените си две ръце. Бъди човек. - до този момент Кам беше изпуснал кофичката кисело мляко, беше изкрещял няколко пъти и сега дишаше тежко насред кухнята. Мери само го гледаше и стискаше 'Тъй рече Заратустра' в ръката си.

На следващия ден Мери отиде в офиса. Седна на същото бюро на което седеше миналата седмица, поздравиха я същите хора, които я поздравяваха всеки път. Пусна компютъра си и всички странни машинки в офиса си и се приготви да прави безсмислени неща цял ден. И се усмихна. И й харесваше. Облегна се на тялото си.