Пролет и есен

Работех в магазин за цветя дълго време. Точно след площада Славейков се простираха чудните багри на моите цветя. През студените месеци от годината беше трудно и хората бяха навъсени, не гледаха витрините на магазина. Аз само седях зад прозорците на малката улична кабинка, четях вестници, решавах кръстословици и ги гледах как вървят. Разбира се, имах редовни клиенти, които купуваха семена дори през зимата, говореха си дълго с мен за различните видове билки и рози. Аз разбирах много от работата си и я харесвах, печелех много малко пари, но за мен това нямаше значение. Това не споменавах на никого, защото все още смятам, че звучи клиширано, особено от устата на не много заможен човек. Покрай работата ми се запознавах с много интересни хора. Тогава бях на около двадесет и осем години и се впечатлявах от хора, които четяха книги. Хората, които идваха от Славейков с големи черни торби пълни с книги за по един и два лева спираха пред цветята и ги гледаха, понякога купуваха. Някои харесвах, други не - струваха ми се претенциозни. 

Един ден през март, когато снеговете се бяха вече стопили, но все още не беше съвсем пролет, пред магазина застана висока и тъмна фигура. Беше с гръб към цветята и изглежда правеше нещо с ръцете си, защото беше навела глава и лактите й помръдваха живо. Известно време я гледах в гръб и се чудех дали е мъж или жена, защото осанката беше слаба и някак изящна като на жена, но тромава и малко прегърбена като на мъж. Скоро любопитството ми взе връх, аз извадих една синя стара химикалка от малкото шкафче пред мен и отворих тихо вратата на магазина. Отвън ме връхлетяха звуковете на трамвая и глъчката от улицата, затова ми беше лесно да хвърля химикалката в краката на фигурата пред мен. После с широка крачка стъпих зад нея и я потупах по рамото.

- Извинете, изпуснахте си химикалката. - казах и посочих собствената си химикалка в краката й. Като се обърна разбрах, че е жена. Може би малко по-млада от мен по онова време, с тъмно кестенява гъста коса. Носът й беше остър и дълъг, а веждите й бяха ниско над очите. Гледаше малко намръщено, но имаше много добри очи. Погледна в краката си, после бързо върна погледа си върху мен. 

- Благодаря ви. - каза и се наведе да вземе химикалката. Хич не очаквах това да се случи, защото и двамата знаехме, че химикалката не е нейна. Когато я прибра припряно в джоба си ми стана малко смешно от нелепата ситуация, затова свих уста и отстъпих пак назад. - Вие какво продавате тука? - попита и със смръщените си вежди заоглежда китките пред себе си. 

- Плод и зеленчук. - отвърнах й. Тя само ме стрелна с поглед и малко изкриви уста, сякаш че почти искаше да се усмихне.

- Какво цвете смятате, че на мен ще ми отива най-много? - попита ме тя и сложи двете ръце на кръста си като буквата Ф. Беше малко комично, понеже много жени минаваха от тук и аз знаех как да ги ухажвам и в такава ситуация обикновено казвах нещо остроумно или мило, на което те се хихикаха по пътя към вкъщи. Но сега, като гледах момичето пред себе си, ми се струваше нелепо да я оприлича на някое нежно малко цветенце. Беше висока и слаба, с дълги ръце и дълги крака, раменете й бяха широки и силни. Косата й беше до раменете, но беше гъста, както вече споменах. Гласът й беше дълбок и говореше бързо, сякаш знаеше нещо за мене и всяка нейна дума ме караше да го призная сам. Като я гледах и се опитвах да я сравня с някой от цветовете пред мене, в устата ми изведнъж се появи острия вкус на едно много лековито и чудно растение.

- Алое вера! - възкликнах ненадейно и секунда по-късно ме хвана малко срам. 

- Това даже не е цвете! Стига! - тя скри лицето си с ръка и хвана да се смее. - Никой никога не казва цветето, дето трябва. 

- Кое трябва? 

- Казвам се Магнолия. Трябваше Магнолия да кажете. - поклати глава тя и разтърси кестенявите си кичури. 

- Е, но аз това цвете го нямам тук. Пък то също не е съвсем цвете. - отвърнах и отчаяно заоглеждах саксиите и кофите с вода и рози пред малкото магазинче. 

- Няма нищо. Вие как се казвате? 

- Тихомир. Викат ми Тишо. - от там насетне тя спря да ми говори на 'вие' и разговорът продължи още известно време. Питаше ме за различните цветя и за колко ги продавам, купуват ли се и тям подобни работи. Истината беше, че хората вече рядко купуваха. Затова в края на разговора се умилих някак, спомням си топлинката, която се породи вътре в мене. Посегнах да й дам една роза, но някак си ми се стори твърде често правено преди, а тя никак не изглеждаше като другите хора по улицата. Затова й дадох едно лале. Тя се усмихна.

- Дано не го изгубя по пътя. До...когато там се видим, Тишо. - говореше докато вече вървеше по плочките на тротоара. Накрая се скри в тълпата. Аз останах да гледам след нея с кръстосани пред гърдите си ръце. Още колко красиви жени минаха този ден през малкия ми магазин за цветя. 

***

След две седмици аз вече бях забравил за Магнолия и бях потънал в работа отново. Такава нямаше, но аз си намирах какво да правя. Леля ми правеше сватба и искаше да й подрязвам някакви букети, затова аз по цял ден стоях скрит в стъклената кутия до трамвайните релси и с малко джобно ножче кълцах различни стръкове и китки. Осми март беше минал, а тогава, естествено, се купуваха най-много букети. В този ден аз преустановявах мнението си по това колко е хубаво да се работи в цветарски магазин. Енергията ми се презареждаше и аз целия треперех докато давах цветята на хората. На девети март всичко беше като постарому. Затова когато получих поръчка от семейството ми за букетите, се почувствах много важен и ключов елемент за цялата постановка. Взех се на сериозно. 

- Желая да закупя един гербер. - чух плътния глас от тротоара навън. Бях оставил вратата на магазинчето открехната, за да влиза въздух. Вдигнах поглед и видях Магнолия. 

- Разбира се. - повдигнах се от стола ми и с мокрите от водата ръце и сбръчканите ми пръсти взех да връзвам панделка на един жълтеникав гербер. Докато го връзвах я гледах и пак се чудех сам на себе си. Като й го подавах се приближих - миришеше силно на лавандула. Изумих се как в магазин за цветя, където се преплитат десетки силни миризми, тая едничка струйка лавандула успя да надвие и да вземе връх над обонянието ми. 

- Какво те води пак насам? - попитах я, а тя ровеше в джоба на панталоните си за стотинки. 

- Аз нямам цветя в апартамента. Имам само два кактуса, а те нямат нужда от много грижи. Затова искам да започна да си купувам цветя, да ги слагам във вода и да не се налага да се грижа за тях. 

Така започна следващия от поредица разговори, които се случваха при честите посещения на Магнолия в моя магазин. Там друг не работеше освен мен, затова всеки път, когато тя минеше, аз бях там, готов да поговорим. Не водехме кой знае колко интересни разговори, но тя беше искрена и това ми се харесваше. Изглеждаше смешно и не на място с тъмните си дрехи и призрачната си осанка между всичките шарени цветя. Дори името й някак стоеше изкуствено върху външния й вид. Човек ще си рече, че за момче, което стои по цял ден сред свежи цветя няма как да има мрачен миг. Но тогава, като виждах нейния навъсен вид между градината от забравени от хората веселие, тя ми се струваше най-свежото цвете от всички. Как говореше и мислеше, как държеше ръцете си отпуснати, как кръстосваше краката си и се прегърбваше смешно в малкото стъклено магазинче. В някакъв момент спрях да усещам уханието на другите цветя и взе да ми мирише само на лавандула. 

Ден след ден, поминаха се няколко месеца и аз вече очаквах Магнолия почти постоянно в магазина. Цветята не светеха толкова ярки без нейната тъмна осанка изправена като струна до тях. Хората не ме интересуваха, до момента в който тя не седнеше на малкото столче до мен и аз не започвах да правя съпоставка между нея и тях. През нейната мрачна особа, аз откривах прозорче към друг, непознат за мене свят, където е вечно есен и моите цветя не виреят. Тя изглеждаше странно спокойна в онази нейна есен. Усмихваше се истински и кафявите й очи бяха топли и приветливи. Хора като мен биха се загубили безследно в тая есен и цветовете им биха паднали от дъждовете. Магнолия от тия дъждове растеше още по-висока и красива, разцъфваше пред очите ми с всеки изминал ден. Нещо така красиво и безупречно имаше в тая нейна грозота, в тромавостта с която вадеше цветята от кофите с вода. 

Заобичах я така силно, че след една година поисках ръката й. Бяхме се виждали много рядко извън магазина, но аз вече бях сигурен, че не мога да бъда виждам красотата на света без нея. 

- Тишо, това не може да се случи. Трябва да спрем да разговаряме. - отвърна ми тя докато държеше ръката ми в своята и я галеше с дългите си мургави пръсти. Изненадващо за самия мен, очите ми се наляха бързо със сълзи и аз свих устата си като първия път в който я видях и ми стана така смешно. Сега ми се ревеше и само стоях и стисках ръката й. 

- Но аз ще ти позволя да останеш с мене. Ти ще знаеш къде ходя и къде живея. Ще знаеш с какви хора общувам и къде работя, тук, в София. Вярвам ти, че не можеш да живееш без мене, Тишо, аз знам, че това е така. Затова ти позволявам да останеш с мене, но няма да разговаряме. Ще се преструваме, че не се познаваме. - докато говореше това аз почти се задушавах от аромата на лавандулата, но дори в този миг тя успя да ме озадачи. Как тъй щях да остана при нея без да се познаваме? 

След още малко от този разговор, тя ми обясни как ще ми служи като бинокъл към света, как аз мога да ходя след нея навсякъде, но не мога да приказвам с нея, за да не поискам ръката й отново. Обясни ми как не вярва в брака и не може да е с мене, защото това ще я затвори и тя няма да успее да избяга. Позволи ми да обвържа живота си с нейния напълно, да забравя себе си и да гледам само нея, а изборът беше само мой

***

Месец по-късно взех апартамент в жилищната сграда в която тя живееше. Терасите ни бяха една до друга. Входните врати също. Все още продавах цветя в магазина, но повиках братовчед ми да продава три от дните в седмицата, за да мога през тях аз да ходя, където Магнолия ходеше. Превърнах се в нейна истинска сянка. 

Всяка сутрин тя излизаше на балкона да гледа София от седмия етаж и пиеше чай. Аз стоях на моя балкон и я гледах, от един-два метра, без да казвам нито дума. Гледах как слънцето бавно изгрява над тухлените сгради и огрява лицето й, а очите й стават жълто-кафяви. Тя държеше димящата чаша в тънките си ръце и от време на време се обръщаше да ме погледне. 

Понякога звънях на вратата й и тя ме пускаше в апартамента й. Сипваше ми таратор и включваше телевизора или отваряше книга. Аз ядях и я гледах, отново, без да казвам нищо. В тая тишина зарових толкова много признания и толкова много сълзи, но тя беше толкова свещена и красива. Никога не си позволих да престъпя молбата й и никога не й казах нито дума. Тя ми говореше с очи, с усмивки. От време на време идваше в магазина, но без да казва нищо, само кимваше към цветята, които искаше да закупи. Аз ги гласях както ги харесваше, а после в апартамента й носех още от същите. 

Години минаха така. Минахме тридесетте, Тя се срещаше с други хора, но никога не ги водеше вкъщи. Бях убеден, че го прави просто за развлечение или от скука. Аз винаги бях там и я чаках. Тишината, която Магнолия криеше в есента вътре в нея, сега беше излязла и беше покрила с изсъхналите си листа целия ми свят. Всички пролетни багри на моята особа бяха затрупани от шишарки и кестени, но и от тия топли кафяви очи. В тая тишина аз сякаш опознах Магнолия много повече, отколкото бих ако беше говорила по цял ден всеки ден. Ако ме беше запознавала със семейството и приятелите си. Ако беше разказвала истории от детството си. Тая тишина ме убиваше, но и ми даваше сила, която нищо друго на този свят не ще ми даде и до ден днешен. 

***

След още малко време, в което тихо гледах Магнолия, тя се превърна в целия ми свят. Любовта ми към нея цъфтеше и беше силна, когато я виждах рядко и когато бяхме по-млади. Топлата й, есенна душа ми се струваше свежа и лека в тежката пролет, която беше легнала в леглото на ежедневието ми. Ала сега, когато Магнолия беше ежедневието ми, имах нужда от пролет. Имах нужда от думи и от нещо чуждо - някой друг свят. Бях говорил с много хора през изминалите години, но на никой от тях не казвах за Магнолия. Никой от тях не знаеше. Струваше ми се грешно да споделя тая тишина с чужд човек, струваше ми се грозно и почти като изневяра. Въпреки това исках да си отида. Все още я обичах и все още уханието на лавандула ме обземаше вечер, преди да заспя. Но вече чувствах как изпускам себе си.

Затова една сутрин, в късния август, тръгнах по Славейков с бърза крачка. Беше рано и слънцето тъкмо изгряваше, а дъхът ми правеше малки кълбета дим. Мушнах ключа във вратата на магазина и я отворих припряно. Сглобих букет от гербери, рози, карамфили, слънчогледи. В тоя букет сложих най-красивите и свежи цветя, които можех да намеря в малкото ми магазинче. Събрах всички пролетни утрини и ухания, вързах го с много панделки и не сложих опаковъчна хартия, понеже ми се струваше натруфено. Тоя букет, с неговите крещящи цветове, завърших и занесох в тишината между мен и Магнолия.

Позвъних на вратата й към осем сутринта, запъхтян от пътя и от вълнение. Тя отвори бавно вратата, още сънена. Беше остаряла, но осанката й още беше тънка и тъмна. Очите - топли. Усмивката - приветлива. Тишината й пред говора на моите цветя изпъкна така красиво и заигра с тях танца на нашата любов. В този танц, аз се люшнах напред и слях устни с нейните в целувка, която каза всичко, що исках да изрека последните години. По страните ми потекоха топли сълзи, а нейното хладно и изпито лице пламна. Цветята от букета развързаха сами панделките си и залетяха около нас, между застиналия въздух на апартамента й, натежал и напоен от толкова много неизказани мисли - тия цветя сега го поемаха и го преработваха у себе си, изкарваха го чист и нов. Говореха й така, че само тя да го разбере. 

Тайната на нашата пролет остана заключена в този миг и в есента на нейните очи.