Слънцето е едно навсякъде
залезите - не.
Някои меки,
други обхванати в облаци,
трудни на раздяла,
ухайни.
Зад Попа залеза е
потен, уморен
нахранен и доволен.
Зад Борисовата залеза е
влюбен
забравен
отвян от някои ветрове.
Зад Пиротска залеза е
късен
дълъг
и толкова щастлив.
Зад блоковете в Люлин
залеза е сладък
мирише на печени чушки
и знае, че утре пак ще изгрее.
Залезите в София са
толкова на мястото си,
защото София е
междинен град.
София е град на поети.
Не й отива да е лятна - нито зимна.
София е есенни листа
и плодородна пролет.
София ни е нощ, нито ден.
Тя е всичките неини залези.
Спокойни и топли,
сякаш времето е само нейно.
Сякаш слънцето другаде е...друго.
И всеки поет бродил по улиците й,
по залез
е запомнил миризмата,
запомнил е трептенията на въздуха.
Знае къде трябва да се върне.
