Малко безсмъртие част I.

Ако ви разкажа за онзи покрив, през онази мрачна, но топла вечер през Юли, може би ще  ви натъжа. Може би сълзите ще напират в очите ви или пък ще  ги държите дълбоко погребани под пластовете сурова душа, но ще знаете, че те са там и са готови да се излеят на струйки. А може би просто ще ги пуснете на свобода за пръв или за пореден път, докато те, на свой ред, ще се леят и леят; но такава мисъл би била алчна и надменна от моя страна. За един писател най-красивата гледка е читателят, погълнат от изреченията, излезли право от душата му и предаващи се на други души, които ги преобразуват и възприемат по стотици различни начини. И ако дори само един човек пророни една единствена сълза на моя творба, аз бих била неизмеримо щастлива, защото съдейки по видяното, моите скъпи читатели ще са ме допуснали в съзнанията и душите си и ще са ми позволили да надникна право в чувствата им, отключвайки забравени или дори неоткрити врати, зад които се крият изцяло нови емоции.
Ала стига сме приказвали празни приказки, стига за мен и за събратята ми писатели! (Тук  бих могла да добавя още десетина реда за алчонстта в това да си признаеш, че си писател, но ще се спра, за да не отегча теб и останалите мои читатели, които отделят от ценното си време за всяка изписана тук дума.)
Макар възможните реакции, които тази история би могла да породи у вас, аз ще ви я разкажа, защото ако тя остане твърде дълго в моето сърце, ще изгние и накрая ще се превърне в нещо грозно. Необратимия ефект на забравата ще я сполети и така нечестно ще я изтрие от моето съзнание, без да остави дори следа.
Няма да разкривам на теб, читателю, годината през която се провежда това събитие, защото не е важна, но за да си представиш колкото се може по-добре обстоятелствата и времето, ще издам месеца, които споменах и по-горе в тази творба. А именно Юли. Месец, който както всичките останали единадесет довежда нови страдания и радости, съвсем нови обстоятелства и хора в животите ни.
Специално Юли е месец на промени, месец, през който топлината струяща от небето ти напомня, че лятото е вразгара си и зависейки от собственото ти съзнание ти можеш да нарисуваш красивите слънчеви лъчи, да оцениш морския бриз и падащите звезди вечер, или пък да тъжиш за мъртвите и изгорели стръкове трева, за уморяващата те с всяка секунда жега и хладния вятър, който така рязко променя температурите през нощта и предизвиква невероятни амплитуди.
Високата къща на братовчедка ми се възнасяше величествено върху един от хълмовете обрасъл с ниска и скоро окосена трева, поливана често, очевидно, поради свежия ѝ зелен цвят. Къщата беше откъсаната от селото, чието име няма да назовавам. Висока и черна, с издължени прозорци и резбовани дървени врати, тази къща беше така мрачна и така величествена. Всяваща страхопочитание във всеки случаен минувач със своята тишина и въпреки това прикрита оживеност, тя подсказваше, че вътре в нея цари аристоркатичен живот от най-високата класа. Къщи като тази, чиито кули се извисяват над средната височина на къщата, чиито прозорци са скрити с червени пердета от скъпи тъкани и чийто двор ухае на примамливи червени рози караше конниците минаващи по пътя да извръщат глави и да мечтаят за подобен дом, а дамите от по-низките класове на обществото да въздишат с отчаяние и възторг, и да поемат от щипещото сетивата ухание на рози.
От всеки един прозорец на тази къща се виждаха всевъзможни прекрасни гледки опасващи хълма от всички страни. Иглолистни и широколистни гори, езера, реки, водопади и сърни, гледащи къщата с любопитните си ириси от далечните поля. Неотркити и защитени видове животни кацаха и минаваха покрай нея без капка страх, макар великолепието, което струеше от това сдание.
Аз, без да преувеличавам, определяйки се като късметлийка, прекарвах ваканциите и почивките си в тази величествена постройка на това така прелестно място, което природата е обсипала с безброй красоти.
Не знам дали е нужно да споменавам, но отвътре къщата беше още по-красива и от отвън. Колко хора биха дали  какво ли не само за да се докоснат до материите с които диваните бяха подслани. Възглавници с истински диаманти положени внимателно върху кресла, които разбира се са в перфектен унисон с цвета на пердетата от благородни материи. Тапетите, килимите и покривките бяха от индииски платове, изтъкани с любов и отдаденост. Сервизите за чай бяха от най-скъп порцелан, а самият чай беше едно малко безсмъртие. Къщата бе триетажна и нито едно от стъпалата не скърцаше. Напротив, дървото беше издръжливо, а стълбите завити с червеникави килими, по които ти се иска вечно да вървиш. Библиотеката...о, каква прелест! Бихте могли да се изгубите сред стотиците книги подредени по азбучен ред, по цветове на кориците, по брой на страниците...о, какъв перфекционизъм, о, каква прелест! Креслата в това райско кътче бяха най-удобните кресла откакто свят светува, а книгите те отвеждаха навсякъде вътре и извън от този наш така удобен свят.
***
И макар удобствата, които ми предоставяше тази великолепна къща, вътре често идваха разни знатни дами и господа, за да пият чай с моите господари и да говорят за възпитаниците си. Които на свой ред бяха така надменни и с такава галантност изразяваха надменноста си, разкривайки или по-скоро натрапвайки аристократичната си галантност.
Аз не търпях подобно манифестиране на обноски, затова често бягах или се затварях в стаята си. Която няма да описвам, а ще оставя на теб, читателю, да си представиш прелестите в нея, които ми предоставяха още по-голям уют.
Ала въпреки всичко...имаше едно място  в тази къща, което беше по-красиво от всяко друго място на света. По-прекрасно дори от библиотеката. Където можех да се разхождам без никой от онези превзети, извинете ме, дами и господа да ме вижда и осъжда.
Покривът.
***
Керемидите на този покрив, разбира се, бяха черни и подредени в определен ред, така че при каквито и да е обстоятелства те да останат по отредените им от строителя-гений места. Макар непреодолимия ми страх от височини, покривът за мен бе най-сигурното място. Знаех, че не е възможно да падна от там. Макар че беше твърде, твърде възможно...

Кратък разказ за една спирка.

Беше от онези странни зимни дни, които напомнят, че съвсем скоро ще настъпи пролетта, но и че съвсем скоро над нас са висяли гъстите зимни облаци и са сипели студени снежинки. Улиците бяха натрупани по краищата с втвърден и полу-разтопен сняг, а по тротуарите имаше поне по един неприятен леден слой.
Малко преди обяд, слънцето грееше, но студът се носеше във въздуха, а облаците бяха разкъсани като раздран памук от котешки нокти.
На спирката се бяха събрали петнадесетина човека, облечени все в различни дрехи, чакащи превозното средство, което щеше да ги отвреде до портите на новия ден. Ново начало, което предвещаваше още един инфаркт, още един годеж, още едно родено бебе и още поне едно новооткрито приятелство (истинско или не, няма да споменавам тук).
По улицата минаваха коли, едни бързи, други бавни и лека полека минутите се изнизваха в чакане на четириколка, която управлява сутрините ти.
Той стоеше в края на ръждясалата пейка, прав, защото една крайно негостоприемна бабка го беше избутала с думите "Момче, размърдай се и се махни от пейката!". Тя не знаеше, че на него му липсва един крак.
Малко по-надясно, преместваме стеснения ни мироглед и забелязваме група момчета, които преди ден са продали наркотици на дете. Виждаме мъж със сако и куфарче, приемлив на вид, който, обаче е изневерявал на съпругата си поне три пъти. А трите му деца дори не подозират, че той си има приятелка в момента. После попадаме на момиче, което преди е изкарвало само и единствено отлични оценки, но сега ще опропасти живота си. Защото е писателка и е разбрала, че училището не е важно за нея. Глупачка.
А ето го и него, с дървен крак, се крепи в края на пейката, трепери от студ и омраза към всички. Всеки един негов мускул изпитва непреодолимото желание да спре диханията на всички тези ужасни хора по спирката. Те така и да не се качат на автобуса, така и да не започнат поредния ден.
А сега си представете, него го питат:
– Ако трябва да убиеш един човек от тази спирка, само един...кой би избрал? Тук и сега.
Той се оглежда. Първоначално изпитва щастие, но след това го заместват стотици други чувства. Тази бабка, злобната, тя има внуци, които я обичат макар нрава ѝ. Момчетата, които са продали наркотици на онова дете...те някой ден ще работят хубава работа, ще бъдат подчинени на това дете. Което на свой ред ще се е преборило с наркотиците и ще е станало три пъти по-силно от останалите на неговата възраст. Онзи мъж, ще разбере някой ден, че истинската любов е само една и не би могъл да замести децата си дори с безкрайно много пари. Онова момиче няма да завърши училище с много добър успех, но вероятно някой ден ще има ателие и ще е учителка по рисуване.
Ако всички тези хора умрат сега, те никога няма да достигнат до смисъла на живота си. Защо да им го отнемаме. Нима всички сме прекалено млади за да умрем...
– Бих избрал себе си.
Той умря дълги, дълги години след този ден.