Кратък разказ за една спирка.

Беше от онези странни зимни дни, които напомнят, че съвсем скоро ще настъпи пролетта, но и че съвсем скоро над нас са висяли гъстите зимни облаци и са сипели студени снежинки. Улиците бяха натрупани по краищата с втвърден и полу-разтопен сняг, а по тротуарите имаше поне по един неприятен леден слой.
Малко преди обяд, слънцето грееше, но студът се носеше във въздуха, а облаците бяха разкъсани като раздран памук от котешки нокти.
На спирката се бяха събрали петнадесетина човека, облечени все в различни дрехи, чакащи превозното средство, което щеше да ги отвреде до портите на новия ден. Ново начало, което предвещаваше още един инфаркт, още един годеж, още едно родено бебе и още поне едно новооткрито приятелство (истинско или не, няма да споменавам тук).
По улицата минаваха коли, едни бързи, други бавни и лека полека минутите се изнизваха в чакане на четириколка, която управлява сутрините ти.
Той стоеше в края на ръждясалата пейка, прав, защото една крайно негостоприемна бабка го беше избутала с думите "Момче, размърдай се и се махни от пейката!". Тя не знаеше, че на него му липсва един крак.
Малко по-надясно, преместваме стеснения ни мироглед и забелязваме група момчета, които преди ден са продали наркотици на дете. Виждаме мъж със сако и куфарче, приемлив на вид, който, обаче е изневерявал на съпругата си поне три пъти. А трите му деца дори не подозират, че той си има приятелка в момента. После попадаме на момиче, което преди е изкарвало само и единствено отлични оценки, но сега ще опропасти живота си. Защото е писателка и е разбрала, че училището не е важно за нея. Глупачка.
А ето го и него, с дървен крак, се крепи в края на пейката, трепери от студ и омраза към всички. Всеки един негов мускул изпитва непреодолимото желание да спре диханията на всички тези ужасни хора по спирката. Те така и да не се качат на автобуса, така и да не започнат поредния ден.
А сега си представете, него го питат:
– Ако трябва да убиеш един човек от тази спирка, само един...кой би избрал? Тук и сега.
Той се оглежда. Първоначално изпитва щастие, но след това го заместват стотици други чувства. Тази бабка, злобната, тя има внуци, които я обичат макар нрава ѝ. Момчетата, които са продали наркотици на онова дете...те някой ден ще работят хубава работа, ще бъдат подчинени на това дете. Което на свой ред ще се е преборило с наркотиците и ще е станало три пъти по-силно от останалите на неговата възраст. Онзи мъж, ще разбере някой ден, че истинската любов е само една и не би могъл да замести децата си дори с безкрайно много пари. Онова момиче няма да завърши училище с много добър успех, но вероятно някой ден ще има ателие и ще е учителка по рисуване.
Ако всички тези хора умрат сега, те никога няма да достигнат до смисъла на живота си. Защо да им го отнемаме. Нима всички сме прекалено млади за да умрем...
– Бих избрал себе си.
Той умря дълги, дълги години след този ден.

Hallelujah! (worthless fuckers)

Алелуя.

През зимата ми е трудно да говоря повече отколкото през останалите сезони. Трудно ми е да вървя, да мисля, да съществувам изобщо.
"Алелуя!"
Ходя по все същите места, по все същите градини. Заледен асфалт, заскрежени стръкчета трева, кал и пословично голямо количество сняг. Пансионите не изглеждат добре през зимните месеци, макар да ги оприличават на приказни замъци твърде често. Не се бях хранила дълго време заради наказанията, които се трупаха точно както снежинките по алеите. Бавно, но сигурно. Накрая ще ме уморят от глад и да се свършва.
"Алелуя!"
Времето ми изтича.
Чувах песните изпени с монотонни и равни гласове, без вложени чувства и като по задължение. Бях излязла навън, за да не ги слушам, защото ме потискаха. Преди да ме пратят тук, майка ми пееше тези песни, същите, но по много по различен начин. Тя ги пееше съвсем  истински. И ги караше да звучат така.
"Алелуя!"
Съвсем скоро някоя лелка щеше да се появи с поредното  наказание, поради това, че не присъствах в хора и на сутрешната молитва. Но тук не се и молеха както трябва. А заедно, в един глас, пак по задължение. Молитвите са нещо, което трябва да изричаш сам, така че само ти да ги чуваш. И ако сам поискаш. Вярата не е просто осемдесет момичета в престилки, подредени по ръст в големи зали, четейки от малки книжки обременени с големи думи. Думи, които повечето от тях не разбираха и не искаха да разберат, но се примиряваха с тях.
"Алелуя!"
Високата и едра жена облечена в прекалено тясна рокля, идентична на тази на ученичките, ме хвана грубо над лакътя, точно докато се взирах в едно замръзнало езеро и чаках момента когато ще замръзна точно като него и ще застина във вечна тишина. Обикновено за едно малко момиче такива мисли са непонятни, но аз бях принудена да ги каня в главата си всеки божи ден. А вечер просто гледах високия таван на спалните помещения и си представях звездите. Които в Англия се виждаха много рядко, заради вечните облаци. Почувствах как ноктите ѝ се забиват в кожата ми. Повлече ме към вратата, а аз не обелих нито дума. Ниските ми обувки бяха пълни с вода, а краищата на престилката ми - кални. Пръстите и устните ми бяха добили красиви нюанси на сивото, в които всеки мъртвец би се влюбил.
"Алелуя!"
Песните вече не се чуваха, но все още кънтяха в главата ми. Постоянно бяха там. Заведе ме в добре позната стая на най-високия етаж на замъка и след като ми се накара хубавичко, задето съм била лошо момиче, остави прозореца да зее широко отворен, взе горната ми дреха и ми нареди да пиша и пренаписвам молитви чак до вечеря. Това бяха около осем часа, но в тази стая нямах часовник на разположение, затова нямаше как да знам със сигурност.
"Алелуя!"
Щом излезе и заключи вратата подире си, застанах до прозореца. Чувствувах как студа прониква през кожата ми, търсейки топлина, която нямаше да открие.
През времето, за което бях живяла тук, бях осъзнала колко грешни и глупави са хората. Виждах как съсипват любовта и я превръщат в победен марш, как рушат  вярата и изтръгват от устните ти всяко следващо "Амин" с усилие, как пренаписват вече изписани истории и променят хората. Ненавиждат свободата. Страхуват се от нея и се пазят от нея. Но мен не ме е страх...
"Алелуя!"
Качих се на перваза, защото майка ми седеше на него когато ми четеше приказки за лека нощ.
"Алелуя!"
Наклоних се напред и вдишах дълбоко, защото обичах как мирише зимата в Англия.
"Алелуя!"
Разперих ръце като криле, защото обичах да чета за птици, да ги гледам и да ги рисувам.
"Алелуя!"
Затворих очи за да могат снежинките да се настанят по-лесно на ресниците ми и защото най-хубавите неща на този свят не се виждат.
– Алелуя. 
А после умрях.