Уилям, който мразеше всичко и всички.

Всяка вечер си оставах в стаята и чаках да стане към един, за да спрат да блъскат от съседния апартамент и най-сетне да се помъча да поспя. Пушех по една кутия цигари и тъкмо когато се унасях  в сън започвах да кашлям като коминочистач. Копелето, което ми беше съквартирант се будеше и започваше да ме хока, че съм му бил пречил на съня. Нищо, че той ставаше в пет за лекции и започваше да вършее насам натам и да хвърля разни кубинки по пода, да бута шкафове и прочие. Казвам се Уилям и уча в едно от най-проклетите училища в Шотландия. Цяла седмица вися в общежитието и макар че съм на близо двайсет, нямам вече никакво желание да консумирам контрабандната трева и останалите наркотици внесени от връстниците ми. Косата ми е кафява и извънредно чорлава, а предните ми два зъба извънредно големи. Затова често ме наричаха заек, още от първи клас до ден днешен. Уилям Заека...проклетници.

В момента съм в такъв етап от живота си, че проклинам всичко живо и неживо. Просто каквото мине покрай мен и ме подразни, проклето да е. Така или иначе някой ден ще имам честта да се срещна очи в очи с Дявола, ако той има очи де...но това си е изцяло друга тема, тръгнах да ви разправям друго.

Та седях си една вечер в стаята и дори цигари не ми се пушеха, а пък по коридорите цареше страшна дандания, защото беше петък, нощта преди събота и деветдесет процента от студентите нямаше да спят. Лежах по боксерки и по тениска, която отдавна не ставаше за носене, но пък ми вършеше добра работа през зимата. Телосложението ми беше напълно нормално, по това време дори бях леко релефен, е, не колкото сега, но пак добре...та затова нямаше нужда от специално отопление или пък охлаждане. Само дето същата тази вечер се бях изнервен до краен предел и бях отворил широко прозореца. Дима от цигарата беше обхванал цялата стая и излизаше навън, а парното точно до леглото ми издаваше лека топлина, понеже беше намалено почти до край. Не валеше сняг, но преспите още не се бяха разтопили от предния ден, макар днес слънцето да ни се беше показало за значително дълго време. Бях подпрял лакът на перваза и облегнал глава на ръката си. Отегчен до крайни предели, просто седях и се молех да умра по-бързо. Работех по въпроса, насилвах се да пуша всяка божа вечер, но не даваше голям резултат. Дори рак не можех да хвана, мамка му, не се убива такъв инат като мене лесно. 

Стаята беше широка, но много разхвърляна, с две ъглови легла. Едното точно под огромния прозорец, сиреч моето, а другото на съквартиранта ми Стенли, който или беше тук за да ми мрънка, или го нямаше и пушеше наркотици някъде из училищните кули. Признавам, ставаха все по-изобретателни. Последно чух, че са подали фалшив сигнал за пожар а през това време са пушили в кабинета по астрономия. После са установили, че без да искат наистина са подпалили коша, но все пак - поздравления за опита. Аз мразех училището от дъното на душата си. Ненавиждах всеки един предмет, всеки един учител и всеки един ученик. Омразни ми бяха всички стени, всички килими и врати. Всяка една тухла, от която беше изградена огромната замъковидна постройка. Но опитите ми бяха увенчани с пословичен неуспех още от първи до осми клас, затова в девети реших да спра и да се примиря. Реших, че ще бъда обикновен или добър четири. Нещо, което бих могъл да постигна без да се зоря много, затова просто седях и чаках да свърша училище. 

Гардероба зееше отворен, защото пантите бяха развалени и вратите падаха през няколко часа. По земята и по бюрата ни бяха разхвърляни кутии цигари, бутилки алкохол, всевъзможни видове дрехи и няколко разкъсани и прогорени учебника. Моливи и химикалки и застояла храна бяха ежедневието ни. Ако сутрин успеехме да намерим пастата за зъби някъде из шкафа за обувки, денят тръгваше съвсем на добре.

Огледах се и затворих прозореца. Бях измръзнал, затова се завих през глава и когато усетих, че дробовете ми нямат въздух се отвих и огледах стаята. Стенли влетя пиян и взе нещо от бюрото, после измрънка нещо и затръшна вратата след себе си. Пак останах сам и реших, че за събота и неделя ще се прибера у нас, дори това да ми струва всичките спестявания от две седмици насам. Билета не беше чак толкова скъп, но наближаваше Коледа и исках да подаря нещо на майка ми, баща ми и малкия ми брат. Надявах се само да не го пратят и него тук. Но вероятно нямаше, защото той беше добро дете и изкарваше все хубави оценки. За разлика от мен, когото бяха гонили около пет пъти от пет различни училища и сега се бях задържал тук възможно най-дълго, гниещ в тихата си омраза към всичко и сички. 

Изкашлях малко кръв в някаква салфетка и отидох до тоалетната. Повърнах известно количество вода и кръв, измих се и после се върнах. Хвърлих останалите цигари в коша, преброих си спестяванията, написах кратка бележка до Стенли, че ще си ида вкъщи за уикенда и си легнах.

Като станах на сутринта, Стенли още го нямаше, а беше около шест часа. Започнах да се оправям и се облякох сравнително дебело, защото обикновено не карах пневмония много леко а мразех чай. Сложих в една голяма чанта няколко пакета цигари, три книги, няколко чифта бельо още една шапка. 

Излязох от проклетата сграда и едвам не се сдържах да не повърна като Лиса от съседната стая ми намигна и ми прати въздушна целувка или нещо от този род. Извъртях очи и я заобиколих на три метра. Тя май се обиди, понеже се фръцна и затръшна огромната дъбова врата с усилие подире си. Но не ми влизаше в работата, много от момичетата, които си падаха по мен бяха противни поне в моите очи. Не и в тези на Стенли, затова обикновено му оставях да ги утешава, ако ме разбирате, след като аз ги отрязвах.

Обърнах се и се изплюх точно пред входа на училището и излязох с тихо мърморене. Тикнах една цигара в устата си и я запалих. Не бях от ония баровци, които вземат такси, затова застанах на спирката и зачаках автобуса. През това време четях резюмето на една от книгите, чието заглавие гласеше "Жените и техния друг свят..." беше написана от жена, затова я намирах за прилично достоверна.

След малко дойде автобуса и се качих, а десет минути по-късно слязох точно пред спирката откъдето трябваше да хвана влак за вкъщи.

Трябваше да позачакам известно време, защото влакът щеше да дойде в осем и половина, а сега беше почти осем. Седнах до един дядка на пейката и пак отворих книгата. Обаче не четях, а просто гледах буквите. Беше точно средата на зимата и сутринта беше обвита в непрогледна мъгла. Хората  бяха навъсени, а снежинките се сипеха. В далечината се виждаха само ламичките по улиците.
Поогледах се и очите ми се спряха на него. Беше леко прегърбен и ме гледаше с едни такива огромни очи, които вероятно не бяха иначе толкова големи, но зад тия очила си бяха направо пословични.

– Вкъщи ли се прибирате, младежо? - попита той. Гласът му беше странен и звучеше като на млад човек, а не трепереше както се очаква за мъж с такъв външен вид.

– Да. Ами вие? - реших, че след като няма какво да науча от проклетата книга в ръцете ми мога да се позаговоря с него, не че щях да го видя някога отново.

– Аз също, бях на гости на дъщеря ми. - стори ми се глупаво, че такъв старец минава това разстояние, а пък дъщеря му си седи вкъщи и само го чака. Но може би си имаше причина, затова реших да не питам. - Струва ми се, че не си харесваш много живота, а?

– Така си е господине, мразя го.

– Е, аз също мразех своя. После видях, че остарявам и реших да не мисля толкова за това, което мразя, а повече за това, което обичам. Дори да е само едно. Обичта към едно винаги е по-силна от омразата към всичко останало. На добър час, Уилям. - заяви накрая и като стана бавно и полека, издърпа книгата от ръцете ми, пъхна я в чантата на един минувач без той да забележи и се сля с тълпата.

Дълго гледах натам, а после написах молба за напускане на училището и хванах влака в обратната посока...

Hallelujah! (worthless fuckers)

Алелуя.

През зимата ми е трудно да говоря повече отколкото през останалите сезони. Трудно ми е да вървя, да мисля, да съществувам изобщо.
"Алелуя!"
Ходя по все същите места, по все същите градини. Заледен асфалт, заскрежени стръкчета трева, кал и пословично голямо количество сняг. Пансионите не изглеждат добре през зимните месеци, макар да ги оприличават на приказни замъци твърде често. Не се бях хранила дълго време заради наказанията, които се трупаха точно както снежинките по алеите. Бавно, но сигурно. Накрая ще ме уморят от глад и да се свършва.
"Алелуя!"
Времето ми изтича.
Чувах песните изпени с монотонни и равни гласове, без вложени чувства и като по задължение. Бях излязла навън, за да не ги слушам, защото ме потискаха. Преди да ме пратят тук, майка ми пееше тези песни, същите, но по много по различен начин. Тя ги пееше съвсем  истински. И ги караше да звучат така.
"Алелуя!"
Съвсем скоро някоя лелка щеше да се появи с поредното  наказание, поради това, че не присъствах в хора и на сутрешната молитва. Но тук не се и молеха както трябва. А заедно, в един глас, пак по задължение. Молитвите са нещо, което трябва да изричаш сам, така че само ти да ги чуваш. И ако сам поискаш. Вярата не е просто осемдесет момичета в престилки, подредени по ръст в големи зали, четейки от малки книжки обременени с големи думи. Думи, които повечето от тях не разбираха и не искаха да разберат, но се примиряваха с тях.
"Алелуя!"
Високата и едра жена облечена в прекалено тясна рокля, идентична на тази на ученичките, ме хвана грубо над лакътя, точно докато се взирах в едно замръзнало езеро и чаках момента когато ще замръзна точно като него и ще застина във вечна тишина. Обикновено за едно малко момиче такива мисли са непонятни, но аз бях принудена да ги каня в главата си всеки божи ден. А вечер просто гледах високия таван на спалните помещения и си представях звездите. Които в Англия се виждаха много рядко, заради вечните облаци. Почувствах как ноктите ѝ се забиват в кожата ми. Повлече ме към вратата, а аз не обелих нито дума. Ниските ми обувки бяха пълни с вода, а краищата на престилката ми - кални. Пръстите и устните ми бяха добили красиви нюанси на сивото, в които всеки мъртвец би се влюбил.
"Алелуя!"
Песните вече не се чуваха, но все още кънтяха в главата ми. Постоянно бяха там. Заведе ме в добре позната стая на най-високия етаж на замъка и след като ми се накара хубавичко, задето съм била лошо момиче, остави прозореца да зее широко отворен, взе горната ми дреха и ми нареди да пиша и пренаписвам молитви чак до вечеря. Това бяха около осем часа, но в тази стая нямах часовник на разположение, затова нямаше как да знам със сигурност.
"Алелуя!"
Щом излезе и заключи вратата подире си, застанах до прозореца. Чувствувах как студа прониква през кожата ми, търсейки топлина, която нямаше да открие.
През времето, за което бях живяла тук, бях осъзнала колко грешни и глупави са хората. Виждах как съсипват любовта и я превръщат в победен марш, как рушат  вярата и изтръгват от устните ти всяко следващо "Амин" с усилие, как пренаписват вече изписани истории и променят хората. Ненавиждат свободата. Страхуват се от нея и се пазят от нея. Но мен не ме е страх...
"Алелуя!"
Качих се на перваза, защото майка ми седеше на него когато ми четеше приказки за лека нощ.
"Алелуя!"
Наклоних се напред и вдишах дълбоко, защото обичах как мирише зимата в Англия.
"Алелуя!"
Разперих ръце като криле, защото обичах да чета за птици, да ги гледам и да ги рисувам.
"Алелуя!"
Затворих очи за да могат снежинките да се настанят по-лесно на ресниците ми и защото най-хубавите неща на този свят не се виждат.
– Алелуя. 
А после умрях.