Уилям, който мразеше всичко и всички.

Всяка вечер си оставах в стаята и чаках да стане към един, за да спрат да блъскат от съседния апартамент и най-сетне да се помъча да поспя. Пушех по една кутия цигари и тъкмо когато се унасях  в сън започвах да кашлям като коминочистач. Копелето, което ми беше съквартирант се будеше и започваше да ме хока, че съм му бил пречил на съня. Нищо, че той ставаше в пет за лекции и започваше да вършее насам натам и да хвърля разни кубинки по пода, да бута шкафове и прочие. Казвам се Уилям и уча в едно от най-проклетите училища в Шотландия. Цяла седмица вися в общежитието и макар че съм на близо двайсет, нямам вече никакво желание да консумирам контрабандната трева и останалите наркотици внесени от връстниците ми. Косата ми е кафява и извънредно чорлава, а предните ми два зъба извънредно големи. Затова често ме наричаха заек, още от първи клас до ден днешен. Уилям Заека...проклетници.

В момента съм в такъв етап от живота си, че проклинам всичко живо и неживо. Просто каквото мине покрай мен и ме подразни, проклето да е. Така или иначе някой ден ще имам честта да се срещна очи в очи с Дявола, ако той има очи де...но това си е изцяло друга тема, тръгнах да ви разправям друго.

Та седях си една вечер в стаята и дори цигари не ми се пушеха, а пък по коридорите цареше страшна дандания, защото беше петък, нощта преди събота и деветдесет процента от студентите нямаше да спят. Лежах по боксерки и по тениска, която отдавна не ставаше за носене, но пък ми вършеше добра работа през зимата. Телосложението ми беше напълно нормално, по това време дори бях леко релефен, е, не колкото сега, но пак добре...та затова нямаше нужда от специално отопление или пък охлаждане. Само дето същата тази вечер се бях изнервен до краен предел и бях отворил широко прозореца. Дима от цигарата беше обхванал цялата стая и излизаше навън, а парното точно до леглото ми издаваше лека топлина, понеже беше намалено почти до край. Не валеше сняг, но преспите още не се бяха разтопили от предния ден, макар днес слънцето да ни се беше показало за значително дълго време. Бях подпрял лакът на перваза и облегнал глава на ръката си. Отегчен до крайни предели, просто седях и се молех да умра по-бързо. Работех по въпроса, насилвах се да пуша всяка божа вечер, но не даваше голям резултат. Дори рак не можех да хвана, мамка му, не се убива такъв инат като мене лесно. 

Стаята беше широка, но много разхвърляна, с две ъглови легла. Едното точно под огромния прозорец, сиреч моето, а другото на съквартиранта ми Стенли, който или беше тук за да ми мрънка, или го нямаше и пушеше наркотици някъде из училищните кули. Признавам, ставаха все по-изобретателни. Последно чух, че са подали фалшив сигнал за пожар а през това време са пушили в кабинета по астрономия. После са установили, че без да искат наистина са подпалили коша, но все пак - поздравления за опита. Аз мразех училището от дъното на душата си. Ненавиждах всеки един предмет, всеки един учител и всеки един ученик. Омразни ми бяха всички стени, всички килими и врати. Всяка една тухла, от която беше изградена огромната замъковидна постройка. Но опитите ми бяха увенчани с пословичен неуспех още от първи до осми клас, затова в девети реших да спра и да се примиря. Реших, че ще бъда обикновен или добър четири. Нещо, което бих могъл да постигна без да се зоря много, затова просто седях и чаках да свърша училище. 

Гардероба зееше отворен, защото пантите бяха развалени и вратите падаха през няколко часа. По земята и по бюрата ни бяха разхвърляни кутии цигари, бутилки алкохол, всевъзможни видове дрехи и няколко разкъсани и прогорени учебника. Моливи и химикалки и застояла храна бяха ежедневието ни. Ако сутрин успеехме да намерим пастата за зъби някъде из шкафа за обувки, денят тръгваше съвсем на добре.

Огледах се и затворих прозореца. Бях измръзнал, затова се завих през глава и когато усетих, че дробовете ми нямат въздух се отвих и огледах стаята. Стенли влетя пиян и взе нещо от бюрото, после измрънка нещо и затръшна вратата след себе си. Пак останах сам и реших, че за събота и неделя ще се прибера у нас, дори това да ми струва всичките спестявания от две седмици насам. Билета не беше чак толкова скъп, но наближаваше Коледа и исках да подаря нещо на майка ми, баща ми и малкия ми брат. Надявах се само да не го пратят и него тук. Но вероятно нямаше, защото той беше добро дете и изкарваше все хубави оценки. За разлика от мен, когото бяха гонили около пет пъти от пет различни училища и сега се бях задържал тук възможно най-дълго, гниещ в тихата си омраза към всичко и сички. 

Изкашлях малко кръв в някаква салфетка и отидох до тоалетната. Повърнах известно количество вода и кръв, измих се и после се върнах. Хвърлих останалите цигари в коша, преброих си спестяванията, написах кратка бележка до Стенли, че ще си ида вкъщи за уикенда и си легнах.

Като станах на сутринта, Стенли още го нямаше, а беше около шест часа. Започнах да се оправям и се облякох сравнително дебело, защото обикновено не карах пневмония много леко а мразех чай. Сложих в една голяма чанта няколко пакета цигари, три книги, няколко чифта бельо още една шапка. 

Излязох от проклетата сграда и едвам не се сдържах да не повърна като Лиса от съседната стая ми намигна и ми прати въздушна целувка или нещо от този род. Извъртях очи и я заобиколих на три метра. Тя май се обиди, понеже се фръцна и затръшна огромната дъбова врата с усилие подире си. Но не ми влизаше в работата, много от момичетата, които си падаха по мен бяха противни поне в моите очи. Не и в тези на Стенли, затова обикновено му оставях да ги утешава, ако ме разбирате, след като аз ги отрязвах.

Обърнах се и се изплюх точно пред входа на училището и излязох с тихо мърморене. Тикнах една цигара в устата си и я запалих. Не бях от ония баровци, които вземат такси, затова застанах на спирката и зачаках автобуса. През това време четях резюмето на една от книгите, чието заглавие гласеше "Жените и техния друг свят..." беше написана от жена, затова я намирах за прилично достоверна.

След малко дойде автобуса и се качих, а десет минути по-късно слязох точно пред спирката откъдето трябваше да хвана влак за вкъщи.

Трябваше да позачакам известно време, защото влакът щеше да дойде в осем и половина, а сега беше почти осем. Седнах до един дядка на пейката и пак отворих книгата. Обаче не четях, а просто гледах буквите. Беше точно средата на зимата и сутринта беше обвита в непрогледна мъгла. Хората  бяха навъсени, а снежинките се сипеха. В далечината се виждаха само ламичките по улиците.
Поогледах се и очите ми се спряха на него. Беше леко прегърбен и ме гледаше с едни такива огромни очи, които вероятно не бяха иначе толкова големи, но зад тия очила си бяха направо пословични.

– Вкъщи ли се прибирате, младежо? - попита той. Гласът му беше странен и звучеше като на млад човек, а не трепереше както се очаква за мъж с такъв външен вид.

– Да. Ами вие? - реших, че след като няма какво да науча от проклетата книга в ръцете ми мога да се позаговоря с него, не че щях да го видя някога отново.

– Аз също, бях на гости на дъщеря ми. - стори ми се глупаво, че такъв старец минава това разстояние, а пък дъщеря му си седи вкъщи и само го чака. Но може би си имаше причина, затова реших да не питам. - Струва ми се, че не си харесваш много живота, а?

– Така си е господине, мразя го.

– Е, аз също мразех своя. После видях, че остарявам и реших да не мисля толкова за това, което мразя, а повече за това, което обичам. Дори да е само едно. Обичта към едно винаги е по-силна от омразата към всичко останало. На добър час, Уилям. - заяви накрая и като стана бавно и полека, издърпа книгата от ръцете ми, пъхна я в чантата на един минувач без той да забележи и се сля с тълпата.

Дълго гледах натам, а после написах молба за напускане на училището и хванах влака в обратната посока...