Дядо Гошо

Винаги у мен са тлеели големите вселенски въпроси. Не смисловите или онези, които уж нямали отговор - сиреч, от къде сме дошли и къде отиваме. А повече онези, които част от нас бързат да отговорят и дори жертват години от съществуването си в търсене на верните им отговори. От какво са направени нещата? Какво е обемът, който заемаме ние? Как така луната винаги е там като погледнеш нагоре? Защо небето е синьо?

Онзи тип въпроси, които малките деца задават на майка си, а тя или си измисля отговор или просто не отговаря. На мен сигурно не са ми били отговаряни често.

Макар артистичната ми душа, която намира подслон само в боя и букви, главата ми все по-често иска да разбира мръсотията на света в който сме се озовали. Устройката на планетите или как така числата са...числа. От скоро четях по някои такива вселенски въпроси и си обясних по много простолюден начин гравитацията. Колко бе вярно обяснението ми си е лично моя работа, но дори малкото, което разбрах е твърде много за мен, поради гореспоменатите причини. Затова побързах да споделя с баща ми.

Една вечер бяхме на втория етаж на къщата на баба ми, малко по на Юг от София, в полите на Рила планина. Къщата винаги е стояла недовършена, с третия етаж неизмазан, а стълбището към него покрито със старо прашлясало перде. Само на първите няколко стъпала към тоя етаж баба ми беше наредила чифтове обувки и няколко стари цветя в кафяви саксии. Нагоре може би лястовиците си правеха гнезда или пък осите намираха дом, но тоя етаж беше неизползваем и непонятен за мене. От терасата на втория етаж се виждаше полегат Рилкси хълм покрит с гъста растителност и облян от слънчева светлина, сякаш пазен от разтланите длани на небосвода. 

Самата къща бе нивелирана върху стръмен чукар, а улицата й беше повече обрасла и камениста пътика. Отсрещния двор беше още по-стръмен, покрит с поне един метър висока трева змиярник и многобройни млади дръвчета. Изтънялата от времето кафява порта стоеше накривена и тънка в обятията на увивни треви, а около й се виждаше телта обикаляща всеки селски Български двор. 

От тая тераса на баба ми се виждаше малка част от Рилската пищ, но луната (както винаги) светеше право отгоре й, предоставяйки чудесен терен за четене, мислене и ядене. Тъкмо на тази тераса аз споделих на баща ми как така, аджеба, планетите се въртят една около друга, а всички около някаква огромна топка огън. 

- Аз тия неша ги не вервам. - отсече ми той. И двамата гледахме нагоре към безкрайността, очертана от малки светещи точки и луната. Рила си стоеше там, почти като близко стълбище нагоре. - Как така разбраха, някакви си хора, къде е луната и защо е там? И защо се върти около нас? 

Разбира се, в момент на раздразнение аз се опитах да обясня, с малкото ми знания по въпроса, как стотици хора са посветили животите си да обяснят подредбата на планетите и функциите на нащата малка част от космоса. Но той твърдеше, че работата не може да бъде доказана.

- Всяко небесно тяло окупира единица обем. Тоя обем криви времепространството около си, предизвиквайки останали по-малки небесни тела да се пързалят към него поради изкривяването на измеренията. - избръщолевих аз. Има известна сигурност в думите ми, но не достатъчно, че да ги кажа пред някой, дето знам, че си разбира от тия неща.

- И как па така? Какво е това времепространство дето се криви? Как така разбраха, че се е изкривило? - питаше ме той, - Докато не се кача аз да видя лично, значи не мога да го знам. - отсече отново. И наистина, какво виждахме ние от тоя безкраен гигант надвесен над нас? Една луна и няколко звезди? Вътрешно започнах да се съгласявам, че човек...никога не знае. 

Тоя разговор продължи по-дълго отколкото се простираха знанията ни, но в края аз реших, че съм стигнала до остроумен отговор. 

- Добре де. След като не можеш да се качиш в космоса и да видиш, че там има звезда, която със сигурност гори, как можеш да знаеш, че в гърдите ти има сърце, дето със сигурност тупти? 

- Не знам. - отвърна ми той. 

***

На следния ден слънцето беше жарко и сякаш наваксваше за дъждовните ранно Юнски дни. Небето, въпреки нашия разтърсващ снощен разговор, си седеше все така синьо като чаршаф опънат над нас. Третия етаж на къщата си беше все така неизмазан. Нито на едното от двете не му беше направило впечатление нашия опит за разбиране на обкръжаващия ни свят. 

Отсрещния двор беше все още обрасъл с високи треви, но докато седях на същата тераса и гледах, за секунда видях някакво животно да се промушва между дърветата. Макар да съм израстнала в град, можех да различа задницата и копитата на някакъв вид четириного. Баба ми твърдеше, че там понякога се мяркат сърнички, но аз знаех, че сърната не е сива, а това определено беше сиво.

Кратко след това един дядо затътря надолу по каменистата улица с по един бастун във всяка ръка. Панталоните му бяха сиви и работни, вдигнати много високо, а на главата си беше сложил бяла шапка с козирка.Устремен към портата викаше:

- Силве? Лиско? Нети? 

Тъкмо когато натисна дръжката на менталната врата пет козички излязоха една след друга из шубрака. С пъргави подскоци проправиха пътя си през високата трева и го посрещнаха на вратата. Разноцветни и очевидно на различни възрасти (едното беше бебе) козлетата заизлизаха от вратата под команда на дядото и тръгнаха нагоре по чукара. Аз гледах с интерес. 

- Всичките ли си имат имена? - попитах го от балкона.

- Да. - отвърна той и посочи всяко от козлетата, като ги назова по име. - Искам да ги гледам поне докато не стана на деветдесет и пет. Сега съм на осемдесет и пет. - с течение на разговора, разбрах, че се казва Гошо. Козлетата в лек трус бяха се скрили зад хълма, но той стоеше пред портата на баба ми.

- Моя баща беше жив до сто и пет години. А дядо ми, на майка баща й до сто и десет. Аз съм кръстен на него, та...На сто години искаше да се ожени за четиридесет и две годишна жена от селото. Той беше много добър и за занаят боядисваше платна по цял ден. До него си държеше една купа със жълтици, та като минавала Роска (младата жена) все го гледала какво прави. Един ден му казала ''Дедо Гошо, защо не вземеш да ме вземеш и да се разходиме из селото?" - разказът му продължи още малко. Разказа ми как след като майката на дядо му не му дала да се ожени за Роска, той легнал на легло. Обаче всеки път някой като му кажел "Гоше бърже виж, Роска минава," той скачал като ожилен и излизал на двора. Сиреч, нищо му нямало. Искаше ми се да знам повече за тяхната история и как така тоя дядо идва от род на столетници, но ме беше срам да питам. А и той изглеждаше като да си има работа. 

След още малко от разговора ни, той каза довиждане и се затътри нагоре след козичките. Едно тихо спокойствие имаше в стъпката на човек, който знае, че още десет години ще си гледа козите. Сигурност имаше в думите му, като говореше за любовта на столетния си дядо. Една приятна човечност се виждаше в движенията му и се чувствуваше в спомените му. Говореше ясно и интересно, а баща ми също слушаше историята му заедно с мене. 

Както и от полите на Рила, от балкона успяхме да видим само малък откъс от живота на тоя необятен свят, дето дядо Гошо пазеше в себе си. Човек, чиито столетни корени разказват за занаятчии и любовчии. Като се тътреше нагоре по чукара след козите, мислено му пожелавах да ги гледа още колкото време иска.

А и аз, и баща ми, някак си в тоя момент знаехме, че у този човек има сърце, дето тупти. И това ни се стори даже по-сигурно от звездата, която гори някъде над нас.