И въпреки вонята стоях още там. Не гледах, защото мразя сини очи. Студени са ми, а аз не обичам студени неща, понеже горя прекалено силно и обикновено ги плаша. Ако я погледнех, щеше да ги обърне и да скрие зениците под клепачите си. С периферията си виждах противното й същество до себе си, толкова близко, че ръцете ми почти настръхнаха. Главата й беше покрита с червени люспи, а вместо устни имаше врата.
Порта в дъното на лицето й. Розова и ръждясала по пантите, не беше отваряна от години, познах го по паяжините около дръжките.
Усмихна се бавно с вратата вместо уста и чух близко до ухото си ехидния й смях. Смеха на загубата пред съдбата, която си плел на плитки до скоро. Смеха на псевдо-победител в игра, в която дори не участвам. Смеха на заблудена жена, която бяга от реалността зад мълчание и незаслужени думи, изкарани и изкрадени от устите на хиляди други жени.
Усетих как заека в корема ми мърда плахо. Искаше да излезе, искаше да го повърна право върху нея.
Но аз не кашлях,
не мърдах,
не говорех.
Само гледах напред. Чаках го да я разпознае. Защото заекът винаги познаваше червените люспи и вонята на гранясала смърт пред портите на изоставено бунище. И в момента в който я познаеше, щеше да направи нужното.
Ръцете й бяха прекалено къси, а носа й докосваше лявото ми ухо. Люспите се люшкаха от вятъра и, заклевам се, никога не съм искала толкова силно да убия някого. Съществото, което взе живота ми и го стъпка, сгъна го на хартиен жерав и го изяде, стоеше на милиметри от мен, разхождаше се на пръсти и на ръце по границите и по последния останал праг на търпимост. Тя открадна бъдещето ми, извади сърцето ми и го заля с горещо кафе, току що направено от счупената кафе машина в кухнята ти. Кафето, което никога не допиваше, защото не харесваш утайката и защото заспиваш по средата на чашата. Тя не знаеше защо оставяш кафето си, не знаеше защо кафе машината е развалена, не знаеше за магнитите на хладилника ти, не знаеше какво сънуваш и как ти влияе кофеина. Но година и три месеца крадеше чашите и утайките ти, събираше ги в казани и накрая, когато извади сърцето ми, го поля с тях.
Мислех си за това и зайчето вече беше по-голямо. Притискаше сърцето ми отдолу и буташе белите ми дробове напред.
Теоретично Аз Разбирам.
Но на практика, онова което е в мен, не желае и няма да я разбере. Заекът прибра ушите си. Козината му порасна и пожълтя. Тръгна нагоре към гърлото ми. Вътрешностите ми горяха.
Тя още беше до мен. Дишаше във врата ми с дъха на смъртта и с дъха на измяната. Дъха на грозното по земята и дъха на онова, което отнема надеждата на раково болните.
Синьото в очите й гонеше гълъбите от душата ми и викаше сини свраки и гарвани, да кръжат над главата и съществуването ми.
Заекът избяга.
Замени го лъв.
Отворих устата си и изревах.
Вече гледах. Гледах я в очите. Синьото повика инстинкта в мен. Не вонята, не кафето, не студенината. Синьото. Защото моето море е синьо. И никой друг не може да е син. Никой не пипа моето море, никой не диша моя въздух, никой не жъне онова, което аз посях. Никой не пуска свраки в моята душа, никой не чупи ребрата ми. Никой не чупи вярата ми. НИКОЙ не ми горчи.
Посегнах рязко и отворих портите в лицето й. Вкарах ръката си в главата й, чак до лакътя. Свих я на юмрук. Издърпах силно онова, което хванах. Надявах се да е сърце. Но когато погледнах, беше просто...
часовник. Малък часовник на верижка. Очите й се обърнаха. Синьото се скри. Лъвът се върна в мен и пак стана заек. Люспите нямаха вече значение, кафето нямаше значение, тя нямаше значение. Не ме беше страх вече. Не значеше нищо.
Тя беше просто едно...
Тиктакащо.
и Аз Разбрах.
