Бамби (несвързани изречения)

Ами, времето навън е крайно неподходящо за разказ от такова естество. Честно, времето в момента изобщо не ме вдъхновява за каквото и да е, та камо ли за подобно нещо. И все пак ще го направя, защото...защо не.
Намирам го изключително трудно да извлека щастие от всичко. Всъщност, изпитвам затруднение да намеря щастието в каквото и да е. Това е една от главните причини да се възхищавам на хора, които могат да превърнат всичко в щастие. И рано или късно те се превръщат в източник на щастие. Такива хора са причината да съм още тук, може би?
Ще ви разкажа, или поне ще се опитам да подбера правилни словосъчетания, за един такъв човек. Едно момиче, което май се превърна в щастие дори без да го е осъзнала. Всъщност, не знам, осъзна ли го? Ако не си тогава...е, вече знаеш.
Всички умираме рано или късно.
Важно е преди това да живееш по начина, по който искаш. Без особено много да се интересуваш от начините на другите хора...да намериш свой собствен, който да те доведе до спокойствие или не чак толкова спокойствие, колкото по-скоро привидно забавяне на времето.
Щастието е направено от много различни неща.
Различните видове щастие са големи формички пластелин, глина и разни други неща за моделиране в различни цветове. Всеки вид щастие има различни цветови комбинации и форми. Всеки човек, който е щастие е направен от частици заобикаляща го среда. За да бъдеш щастие, трябва да вземеш най-хубавото от  всичко, което те заобикаля и да го оформиш по някакъв  начин около себе си. Или пък вътре в себе си.
Ти си направена от цветя. От нарциси и маргаритки. Бял олеандър (макар, че е отровен) и змийско биле. А, също и синчец.
Струва ми се, че когато някой докосне ръцете ти или косата ти, от раменете до пръстите ти стигат различни цитати от толкова различни и съвсем несъвместими книги.
По миглите ти всеки ден се настаняват различни видове изкуства. Направена си от толкова много поеми, разкази, стара хартия и старинни картини.
Ако не знаех как изглеждаш...макар, че имам чувството, че външния ти вид е само прикритие на истинската ти същност. Ако не знаех как изглеждаш бих казала, че косата ти е с цвят на роса. Очите ти твърде вероятно да са с цвета на слънцето преди да изгрее.
Или дъжда преди да завали?
Не знам, трудно се описва човек като теб.
Освен това си направена от дълги безсънни нощи, от звезди и звезден прах паднал по ръцете ти когато гледаш през прозореца късно вечер. Филми със скрити послания, астрономия и наука. Опити за плетене, облечена с дрехи изтъкани от нови приятелства и нокти боядисани в цветовете на гръмотевиците. Направена си от мокра коса през лятото и накъсани краища през зимата, стотици дадени съвети и още толкова несъзнателно спасени животи. Умове на различни хора събрани в едно, обединени от един голям, който пръска мъдрост и какви ли не други неща наоколо. Чанти със значки, пълни с надежда и понякога дискове. Комикси и феминистки статии. Новооткрити групи и кафе. Много кафе. Понякога имам чувството, че по вените ти тече не кръв, а кафе?
Знам, че понякога през нощта трепериш, всъщност, доста често, но продължаваш да пиеш кафе. Въпреки че не знам какво намираш толкова в него? Знам, че счупените части от съзнанието, сърцето и душата ти са залепени с цитати от любимите ти песни и летни вечери.
И знам, че си направена от душите на хората, които са достатъчно смели, че да се опитат да разберат твоето щастие. И си направена от надеждата да го предадеш на тях, но в никакъв случай да ги оеднаквяваш със себе си.
Направена си от щастие.
И  от...щастие.
И понякога се разпадаш, но като малки пружинки всички тези части се връщат към теб, защото щастието ти е като магнит за тях.
А ако още не си отркила себе си, знам, че някой ден със сигурност ще го направиш. Само ако поискаш.
Благодаря ти.

Прозорци.

А, едно единствено желание се върти в натежалите ми мисли в момента.
Това желание е въжето, което държи хамака пълен с мисловната ми дейност. Люлее се ту на една, ту на друга страна. А мислите ми исзкачат, връщат се, обръщат се.
Искам само едно.
Тези мисли да ги няма.
Да се изтърсят от хамака най-сетне, но да не съумеят да се изкачат обратно и пак да се настанят в някоя още по-удобна поза, която да ги накара да се слеят със съзнанието ми. Отново. Да не падат на тревата, а под тях да отвори пастта си някоя гладна бездна и да ги погълне вовеки. Да не ги пусне никога повече на бял свят. Или какъвто и да е друг цвят светове...такива мисли заслужават да бъдат покрити, убити...
Или просто променени до неузнаваемост.

Ако можех сега да изчезна от тук. Да се появя другаде, където мислите ми няма да могат да ме догонят и никой от хората, които ме познават тук вече няма да ме помни. Семейството ми няма да съществува, а домът ми ще бъде дом на някой друг. Или пък магазин за електроника.
Няма да ги има спомените ми. Няма да се върнат вече. Няма да окрехнат вратата и да надничат със светещи котешки очи. Няма да ги има.
Мен няма да ме има.
Или просто ще съм променена до неузнаваемост.

Искам да съм на прозореца.
В Англия. В Лондон може би? В някой ужасен хотел. От онези хотели, които не заслужават да заемат мястото, което заемат. Както мислите ми не заслужават мястото, което заемат. Както аз не заслужавам всичко, което имам.
Хотел с ужасно подбрани мебели и убити цветове. Голи и непребоядисвани от столетия червени тухли. Скърцащи стълби и навъсен, оскъден пресонал. Развалена храна. Старинни рамки на прозорците.
Но красиви, така красиви прозорци. Чисти с олющена бяла боя по дървените рамки. С висящи външи саксии. А от саксиите се носи мирис на незабравки. И всякакви други цветя. Онези цветя, червените с много листа, които баба ми засажда навсякъде. Дребни цветенца с толкова силни корени, които могат да понесат всяка една моя мисъл по-леко отколкото аз някога съм я понасяла.
Хотел на най-много пет етажа. И аз да бъда на последния. И от моя прозорец да висят най-много цветя. Толкова много, че една от саксиите да е натежала и да има опасност да полети право към тясната уличка под хотела.
Искам този хотел да бъде почти в края на Лондон, така че никога да нямам време да отида в самия център и да се радвам на забележителностите, както се радват другите туристи. Искам да съм в този град не заради красивите сгради или заради грандиозната история. Искам да съм в този град заради паветата, грозните коли, телефонните кабинки. Небето. Хората.
Искам всяка вечер да виждам как лелички бързат към домовете си в преградието, колите се изнизват на дълги върволици, а деца разхождат кучетата си сутрин. Искам улиците там където съм да бъдат достатъчно тясни, че да мога да се здрависам с човека от отсрещната сграда.
Искам да може да ми прости, че късам от неговите цветя всяка сутрин, защото му правя венци и ги окачам на решетките на прозореца му.
Искам да разбера историята му.
Искам да разбера историята на всяка една торбичка летяща във въздуха. У кой е била? Какво е носила? Защо е там където е?
Стаята ми ще бъде пълна с хлебарки.
Може би матрака ми ще бъде продънен, защото няма да имам пари за листовете, които купувам за да пиша за всичко, което виждам всеки ден през само един единствен прозорец окичен с цветя.
Но мен няма да ме интересува каква е стаята ми, защото ще гледам звездите всяка вечер през този прозорец. Ще гледам света. Ще гледам как се сменят сезоните. Трябва ми само този прозорец, точно там, на изхода на Лондон, без дори с бинокъл да мога да видя Биг Бен. Всеки ден ще "обядвам с херцог Хъмфри". Няма да имам друго освен този прозорец, този град, тези хора.
Но, драги приятели, това ми е повече от достатъчно.
Нови мисли.
Мисли подтикнати от поезията стичаща се по гласните ми струни, минаваща по раменете ми и стигаща до пръстите ми. Нужен ми е само един поглед от този прозорец, за да полети тази поезия от всеки кичур от косата ми, всеки цвят в окото ми, всяко потрепване на пръстите ми.
Поезия дърпана с конци от същия този град.
Червените тухли. Прозорците. Цветята.
Поезията, която ще ме спаси.
Това искам. Само това.

Но, уви, аз съм тук. На друг прозорец. В друг град. Далеч от хотела, далеч от това място, което така умирам да посетя, така искам да остана там завинаги докато старостта не убие всяка частица поезия в мен. Всяка красива дума. Аз съм тук.
Защо?
Мястото ми не е тук. Както мястото на мислите ми не е тук.
Но...не. Мястото ми е точно тук. Това, че си на място, което не ти харесва, не означава, че никога няма да се измъкнеш, нали така? Тук съм, защото някой някога е казал, че ще съм по-нужна тук. И че ако ме няма тук нещо ще бъде грешно.
И всяка мисъл, която е в главата ми сега...нека остане още малко. И когато свърши работата си тук, нека отиде там, където иска.
А до тогава...кой знае още колко прозорци ще се появят.
Мога да посадя цветя на всеки прозорец.
Стига да поискам.