Прозорци.

А, едно единствено желание се върти в натежалите ми мисли в момента.
Това желание е въжето, което държи хамака пълен с мисловната ми дейност. Люлее се ту на една, ту на друга страна. А мислите ми исзкачат, връщат се, обръщат се.
Искам само едно.
Тези мисли да ги няма.
Да се изтърсят от хамака най-сетне, но да не съумеят да се изкачат обратно и пак да се настанят в някоя още по-удобна поза, която да ги накара да се слеят със съзнанието ми. Отново. Да не падат на тревата, а под тях да отвори пастта си някоя гладна бездна и да ги погълне вовеки. Да не ги пусне никога повече на бял свят. Или какъвто и да е друг цвят светове...такива мисли заслужават да бъдат покрити, убити...
Или просто променени до неузнаваемост.

Ако можех сега да изчезна от тук. Да се появя другаде, където мислите ми няма да могат да ме догонят и никой от хората, които ме познават тук вече няма да ме помни. Семейството ми няма да съществува, а домът ми ще бъде дом на някой друг. Или пък магазин за електроника.
Няма да ги има спомените ми. Няма да се върнат вече. Няма да окрехнат вратата и да надничат със светещи котешки очи. Няма да ги има.
Мен няма да ме има.
Или просто ще съм променена до неузнаваемост.

Искам да съм на прозореца.
В Англия. В Лондон може би? В някой ужасен хотел. От онези хотели, които не заслужават да заемат мястото, което заемат. Както мислите ми не заслужават мястото, което заемат. Както аз не заслужавам всичко, което имам.
Хотел с ужасно подбрани мебели и убити цветове. Голи и непребоядисвани от столетия червени тухли. Скърцащи стълби и навъсен, оскъден пресонал. Развалена храна. Старинни рамки на прозорците.
Но красиви, така красиви прозорци. Чисти с олющена бяла боя по дървените рамки. С висящи външи саксии. А от саксиите се носи мирис на незабравки. И всякакви други цветя. Онези цветя, червените с много листа, които баба ми засажда навсякъде. Дребни цветенца с толкова силни корени, които могат да понесат всяка една моя мисъл по-леко отколкото аз някога съм я понасяла.
Хотел на най-много пет етажа. И аз да бъда на последния. И от моя прозорец да висят най-много цветя. Толкова много, че една от саксиите да е натежала и да има опасност да полети право към тясната уличка под хотела.
Искам този хотел да бъде почти в края на Лондон, така че никога да нямам време да отида в самия център и да се радвам на забележителностите, както се радват другите туристи. Искам да съм в този град не заради красивите сгради или заради грандиозната история. Искам да съм в този град заради паветата, грозните коли, телефонните кабинки. Небето. Хората.
Искам всяка вечер да виждам как лелички бързат към домовете си в преградието, колите се изнизват на дълги върволици, а деца разхождат кучетата си сутрин. Искам улиците там където съм да бъдат достатъчно тясни, че да мога да се здрависам с човека от отсрещната сграда.
Искам да може да ми прости, че късам от неговите цветя всяка сутрин, защото му правя венци и ги окачам на решетките на прозореца му.
Искам да разбера историята му.
Искам да разбера историята на всяка една торбичка летяща във въздуха. У кой е била? Какво е носила? Защо е там където е?
Стаята ми ще бъде пълна с хлебарки.
Може би матрака ми ще бъде продънен, защото няма да имам пари за листовете, които купувам за да пиша за всичко, което виждам всеки ден през само един единствен прозорец окичен с цветя.
Но мен няма да ме интересува каква е стаята ми, защото ще гледам звездите всяка вечер през този прозорец. Ще гледам света. Ще гледам как се сменят сезоните. Трябва ми само този прозорец, точно там, на изхода на Лондон, без дори с бинокъл да мога да видя Биг Бен. Всеки ден ще "обядвам с херцог Хъмфри". Няма да имам друго освен този прозорец, този град, тези хора.
Но, драги приятели, това ми е повече от достатъчно.
Нови мисли.
Мисли подтикнати от поезията стичаща се по гласните ми струни, минаваща по раменете ми и стигаща до пръстите ми. Нужен ми е само един поглед от този прозорец, за да полети тази поезия от всеки кичур от косата ми, всеки цвят в окото ми, всяко потрепване на пръстите ми.
Поезия дърпана с конци от същия този град.
Червените тухли. Прозорците. Цветята.
Поезията, която ще ме спаси.
Това искам. Само това.

Но, уви, аз съм тук. На друг прозорец. В друг град. Далеч от хотела, далеч от това място, което така умирам да посетя, така искам да остана там завинаги докато старостта не убие всяка частица поезия в мен. Всяка красива дума. Аз съм тук.
Защо?
Мястото ми не е тук. Както мястото на мислите ми не е тук.
Но...не. Мястото ми е точно тук. Това, че си на място, което не ти харесва, не означава, че никога няма да се измъкнеш, нали така? Тук съм, защото някой някога е казал, че ще съм по-нужна тук. И че ако ме няма тук нещо ще бъде грешно.
И всяка мисъл, която е в главата ми сега...нека остане още малко. И когато свърши работата си тук, нека отиде там, където иска.
А до тогава...кой знае още колко прозорци ще се появят.
Мога да посадя цветя на всеки прозорец.
Стига да поискам.