Не знам какво точно става, когато в ума ти се преплитат корените и клоните на стотици дървета, забиват се остриета на ножове и тръни на рози. Благовонни клечици разнасят ухания, които те опияняват и ти ги вдишваш, осъзнавайки, че сетивата ти са единственото останало нещо в теб. Единственото, което работи по що-годе правилен начин и единственото, което можеш да използваш.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато сърцето ти бие в различна мелодия и тя се променя през около деветдесет и една секунди, обръщаш се веднъж наляво и погледът ти започва да се рее из гората, обръщаш се още веднъж наляво и потъваш в океана...и преди да се усетиш, третото завъртане наляво приключва лунния цикъл и ти пак вдишваш деветдесет и един пъти. Сърцето ти удря деветдесет и един пъти. Клепачите ти се затварят и после отварят деветдесет и един пъти.
Пръстите ти потрепват.
Едно завъртане надясно и костите в тях се раздробяват на съвсем малки парченца. Опитваш се да ги върнеш на място, оплиташ около тях панделки. Но не са панделки, уви, нямаш копринени връзки, нито нежни пръсти. Имаш просто потрошени кости и груби платове.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато вървиш през гората и се въртиш наляво толкова много пъти, изричаш едно и също число толкова много пъти, поглеждаш към нощното небе, но единственото, което виждаш е тавана на самотна стая по средата на нищото. Вървиш през гората и отчаяна рониш сълзи, а те се превръщат в трохи и падат след теб. Инстинкта ти за самосъхранение не се е изпарил съвсем, но със сигурност е намалял значително.
Започни да хвърляш камъчета, защото врабчетата ще изкълват трохите.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато гората започне да се изкривява в неузнаваеми форми и вместо листа от дърветата започнат да падат ключове. Деветдесет и един ключа, на деветдесет и едно места в деветдесет и първата гора. Нито една врата.
Но може би има врати.
Със сигурност има врати, казах го вече. Омръзна ми да го повтарям.
Може да са скрити зад дърветата, затрупани под листата, заровени зад купищата трохи, които остави след себе си, но са там. Това, че ти не ги виждаш, не значи, че те не съществуват. Това, че са невидими, не значи, че ги няма.
Има ги.
Но ти вече забрави къде си.
Като се замисля, не е нужно да знаеш точно къде си. Може просто да спреш да се въртиш като муха без глава наляво и аз ще те намеря. Не е важно дали аз те виждам, важно е ти да ме видиш. Както в шаха, мога да видя всяка твоя крачка. Дори да ги няма камъчетата, дори да ги няма трохите, дори да ги няма деведесетте и един ключа. Дори да не попитам книгите какво ще стане с теб. Знам, че ще е наред. Вярвам.
И всеки път, когато тръгнеш напред, знам, че не е нужно нещо да те задържи права, защото се държиш сама. И всеки път, когато се люшнеш наляво, знам, че краката ти вече не издържат, вече деветдесет и една минути тялото ти не иска да живее и краката ти отказват да се движат. И когато те откажат, знам, че има още едно нещо, което те държи. Нещо, което не виждаш, но него го има въпреки всичко. Воля.
Волята, която те връща всеки път. Волята, която те държи вместо краката ти, а те отдавна са отказали да се движат напред. Волята, която отброява всеки един деветдесет и първи удар на сърцето ти. Волята, която раздроби тавана на малки парченца и лека полека той бе заместен от нощно небе обсипано със звезди.
А всяка звезда е една твоя мисъл.
Горящи, разпръснати, движещи се, дишащи, малки и големи...звездите, мислите ти. Не знаеш къде си ти, не знаеш къде са те.
Но ти си сред тях, а волята ти е въздухът, който ви обгръща. И всяко деветдесет и първо вдишване е воля. И всяка троха е воля. Швейцарската ти шапка е воля. Всеки един белег е воля. Всеки един кръвоизлив е воля. Защото кръвоизливите и белезите са признаци на живот. Щом усещаш болка, значи още си жива. Мъртъвците не получават кръвоизливи. Ти живееш. Дишаш. И знам, че понякога не можеш да си поемеш дълбоко въздух и че всяко едно ново отброяване е мъчение и дори нощното небе не може да бъде твой дом. И знам, че не веднъж сълзите са се стичали и си се чудила как да ги спреш. Но ето че си ги спряла. И това също е воля. Волята, болката, смехът, сълзите. Всяко твое движение е живот.
Това, че чувстваш болка, значи, че си още жива.
И когато стоиш в средата на стаята и тя се превръща в гора лека полека, а ти се губиш в нея. Щом си се изгубила, значи си тръгнала. А щом си тръгнала, значи ще се намериш все някога и ще стигнеш там, където отиваш. Не е нужно да бягаш от себе си. Нужно е да стигнеш до себе си.
И ето те, пак си говориш със смъртта.
Звучиш ми като вятъра и говориш със смъртта както говори клиент с продавач. Но не знам кой кого е сега...
И всяко обръщане наляво е воля. И всяко малко обещание, което даваш и не спазваш е воля. И всяка следваща прочетена книга от поредицата е воля. И всяка изгубена и намерена карта е воля. И всяка нота е воля. Всеки кървящ пръст е воля. Всяка обърната страница е воля.Всяко перце е воля. Сред косата ти има воля. И в зениците ти, които впрочем не са свити, има воля.
Ти си воля.
Ако не беше, сега нямаше да четеш това.
И може би е време да броиш до деветдесет и две, защото аз мога да броя. Защото искам.
И може би е време да се обърнеш надясно.
И може би е време да отвориш вратите.
Може би е време да ме чуеш.
92.
Няма коментари:
Публикуване на коментар