Днешната история е за Типък и Азпък. Първо ще ви обясня за Типък и Азпък по отделно.
Типък беше човек (не знам дали наистина беше, но Азпък му напомняше почти всеки ден, че спада към графата "човеци"), който обича слънцето. Типък гледаше на живота като възможност да поправи грешките, които бе допуснал в миналите си животи. Не вярваше в съществуването на минало или бъдеще, а само в настоящето, което се видоизменя. Променя формата си както течностите променят формата си ако не са в определен съд. Типък обичаше шишарки, борчета и гори. Типък не ядеше месо, защото не обичаше мъртви неща. Освен това намираше живота за вълнуващ или по-скоро не толкова вълнуващ, колкото красив. И смислен също. Вярваше, че за да си доволен от това което имаш не бива да си особено претенциозен и трябва да се вторачваш във всяка искрица надежда. Научи се да открива смисъл във всяка крачка, която прави, защото без този смисъл всичко би било къде къде по-скучно отколкото е сега. Радваше се на звездите, на сенките, на дърветата, на малките буболечки, дори на кучетата, макар че изпитваше неудържим страх от тях. Обичаше да си повтаря, че се преражда всеки ден. Но знаеше, че някой ден години след този хората като него и Азпък ще бъдат забравени завинаги. И въпреки това не спираше. Щеше да посрещне смъртта по-скоро като стара приятелка или очаквана гостенка, отколкото като враг или нещо, от което да се страхува, както се страхуваше от кучета. Но забравата вървеше ръка за ръка със смъртта. Типък имаше странен фетиш към всички от семейство "котки" и си мислеше, че има някаква жилка, която го свързва с лъвовете. Слушаше много джаз, мразеше портмонета от дъното на душата си и любимите му цветя бяха незабравки, защото от тях си измисляше безкрайно много метафори. Лишени от всякакъв смисъл, разбира се, защото само такива неща раждаше болния му мозък. Типък се очароваше от живота на гълъбите и много искаше да бъде пак врабче. Типък имаше сериозни проблеми с гнева и избухваше много често, но гледаше да не е пред Азпък. Мечтата на живота на Типък беше да открие вечното спокойствие (но не да умира, разбира се) и да лежи по цял ден по разни вечно зелени поляни, да прави венци от глухарчета, да пътува с каравани. После да се озовава в някоя джунгла и да преследва разни неоткрити от човеците видове. Типък никога не стоеше на ръба и се страхуваше от собственото си съзнание. Много.
Азпък, според Типък, не спадаше към графата с хора, защото говореше неща, които никой друг човек на тази планета не би казал. А планетата на която Типък и Азпък временно пребиваваха не беше особено малка. Азпък не откриваше смисъл в много неща. Всъщност, откриваше смисъл само в една оскъдна шепа неща. Азпък преживяваше много неща и често вдигаше тетрадка или книга пред себе си за да удържи сълзите пред хора. Също почти не се хранеше. Азпък обичаше да казва "ако доживея". Типък винаги знаеше, че ще доживее...каквото и да е, но се отказа да го повтаря всеки път. Азпък намираше самоубийството почти навсякъде, както Типък откриваше смисъл почти навсякъде...
И Азпък се бореше със смъртта всеки изминал месец, ден, минута, секунда. Азпък не спеше много и се будеше лесно. Азпък беше човек на изкуството. Обичаше музиката. Тя също го обичаше. Освен това изпитваше страх само от мисълта за кучета. Азпък носеше различни чорапи от време на време. Играеше шах, обичаше кубчета и знаеше много неща, които деветдесет процента от вас, драги читатели, не знаят. Рисуваше прекрасно. Помнеше ненужни неща или поне твърдеше, че са ненужни. Имаше известни проблеми с ученето, точно поради тази причина...Ученето не беше за него и Типък. Aзпък обичаше да пита какво щеше да е без него. Азпък имаше тъжни очи, които не обичат да ги гледат. Цветът им, според него, беше "този, който не иска никой да го вижда". Вярно, че като говореше все отклоняваше поглед или криеше лицето си с ръце. Носеше шини. Когато обясняваше нещо, думите се изтръгваха от гласните му струни прекалено трудно и страшно тихо или пък сподавено. Както говори човек, несигурен в това, което иска да каже...говориш, но съжаляваш, че си започнал и искаш да снишиш тона си възможно най-много, че да заглъхне и да не се чува вече. Азпък понякога висеше от мостове и твърдеше, че "не прави нищо особено". Азпък щеше да просрещне смъртта, като дългоочакван враг, към който омразата ти е станала толкова голяма, че без да искаш си я обърнал към самия себе си. Азпък живееше и опитваше всеки път, но всеки път "за последно". Азпък имаше една поляна, към която понякога се връщаше...
Типък и Азпък бяха приятели. Странно защо.
Азпък щеше да продължи да виси от разни мостове, но Типък щеше да продължи да вика и да го дърпа наобратно.
Азпък щеше да продължи да върви към ръба, но Типък щеше да върви след него, нищо, че гледаше да не припарва до ръба.
Азпък щеше да продължи да пита какво щеше да е без него и Типък щеше да продължи да измисля различни тъжни истории всеки път.
Азпък щеше да продължи да се смее на смъртта, но Типък щеше да продължи да говори за забравата и историите. Истории, които ставаха част от една голяма, вече издъхваща история за приятелства, красоти, мечти, затворени очи и смърт.
Азпък и Типък бяха призраци на надеждата и отчаянието, но бяха приятели.
Азпък, според Типък, не спадаше към графата с хора, защото говореше неща, които никой друг човек на тази планета не би казал. А планетата на която Типък и Азпък временно пребиваваха не беше особено малка. Азпък не откриваше смисъл в много неща. Всъщност, откриваше смисъл само в една оскъдна шепа неща. Азпък преживяваше много неща и често вдигаше тетрадка или книга пред себе си за да удържи сълзите пред хора. Също почти не се хранеше. Азпък обичаше да казва "ако доживея". Типък винаги знаеше, че ще доживее...каквото и да е, но се отказа да го повтаря всеки път. Азпък намираше самоубийството почти навсякъде, както Типък откриваше смисъл почти навсякъде...
И Азпък се бореше със смъртта всеки изминал месец, ден, минута, секунда. Азпък не спеше много и се будеше лесно. Азпък беше човек на изкуството. Обичаше музиката. Тя също го обичаше. Освен това изпитваше страх само от мисълта за кучета. Азпък носеше различни чорапи от време на време. Играеше шах, обичаше кубчета и знаеше много неща, които деветдесет процента от вас, драги читатели, не знаят. Рисуваше прекрасно. Помнеше ненужни неща или поне твърдеше, че са ненужни. Имаше известни проблеми с ученето, точно поради тази причина...Ученето не беше за него и Типък. Aзпък обичаше да пита какво щеше да е без него. Азпък имаше тъжни очи, които не обичат да ги гледат. Цветът им, според него, беше "този, който не иска никой да го вижда". Вярно, че като говореше все отклоняваше поглед или криеше лицето си с ръце. Носеше шини. Когато обясняваше нещо, думите се изтръгваха от гласните му струни прекалено трудно и страшно тихо или пък сподавено. Както говори човек, несигурен в това, което иска да каже...говориш, но съжаляваш, че си започнал и искаш да снишиш тона си възможно най-много, че да заглъхне и да не се чува вече. Азпък понякога висеше от мостове и твърдеше, че "не прави нищо особено". Азпък щеше да просрещне смъртта, като дългоочакван враг, към който омразата ти е станала толкова голяма, че без да искаш си я обърнал към самия себе си. Азпък живееше и опитваше всеки път, но всеки път "за последно". Азпък имаше една поляна, към която понякога се връщаше...
Типък и Азпък бяха приятели. Странно защо.
Азпък щеше да продължи да виси от разни мостове, но Типък щеше да продължи да вика и да го дърпа наобратно.
Азпък щеше да продължи да върви към ръба, но Типък щеше да върви след него, нищо, че гледаше да не припарва до ръба.
Азпък щеше да продължи да пита какво щеше да е без него и Типък щеше да продължи да измисля различни тъжни истории всеки път.
Азпък щеше да продължи да се смее на смъртта, но Типък щеше да продължи да говори за забравата и историите. Истории, които ставаха част от една голяма, вече издъхваща история за приятелства, красоти, мечти, затворени очи и смърт.
Азпък и Типък бяха призраци на надеждата и отчаянието, но бяха приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар