Кратка история за едно Борче.

Имало едно време една широколистна гора. (Напоследък много говоря и пиша за гори, но моля да ми простите, драги читателю)
Тази широколистна гора била пълна със дървета...съответно с широки листа. Красиви дървета. Високи, ниски, шарени, гъмжащи от живот. Гората не беше много малка, даже никак. Простираше се надлъж и нашир в една от най-големите планини откакто свят светува. В гората сезоните се меняха пословично бързо и тя много напомняше на оживен град с високи и ниски сгради, бещукащи прозорци, шумни коли и крещящи хора.
Не знам защо хората си мислеха, че в гората няма проблеми и дърветата не чувстват. Те са също като  нас. Изпитват чувства...самота, страх, любов, нещастие, радост...живеят всеки ден. Това, че не се движат не променя нищо. Ние се движим, но всичко около нас се застоява. При тях е обратното.
И така, точно в средата на тази гора имаше едно единствено...борче. Незнайно как, по каква причина и по какви неведоми пътища, това борче се бе озовало в широколистна гора. Съвсем нормално борче, с иглички, тъмно зелено, но...вечно зелено. През зимата то било единственото зелено нещо в тази гора. Това борче било най-самотното борче на света. Съжалявало, че му се е наложило да се роди в място, където никой не е като него. Където никой не го разбира.
Но това за него не бил чак такъв проблем. Сприятелило се с няколко широколистни дървета, макар трудно и непонятно за всички останали живущи в гората. Единствената мечта на това борче била...и то някой ден да се превърне в коледна елха. Бе чувало истории за Коледа и Коледни елхи. Как добри хора с добри инструменти идват и те вземат леко от гората, поставят те на собствено меко легло от иглички и те занасят в някое мило семейство. А това семейство, на свой ред, те окичва с всевъзможни красиви бижута, храни и свещи и  те прави красиво и щастливо. После това семейство те обича и цени, сякаш ти си собственото им дете. Пуска лампички около теб и пали камината всеки ден, чиито пламенни ръце лъхат топлота и те карат да се чувстваш като щастливо и завършено борче.
Всяка зима, щом паднел първия сняг и щом земята се покриела с първия нежен пласт снежинки това самотно борче се молело на всичко свято да дойде някой и да го превърне в елха. По цяла зима стояло с надежди, дори след като коледа минела. Надеждата на борчето оставала чак до пролетта. Но после се изпарявала и то живеело в тъга до следващия сняг.
Това продължавало години. Никой не идвал. Никой не искал да търси борчета в широколистна гора.
Всяка година борчето се надявало и точно когато било толкова близко...съвсем близко, само на едно клонче разстояние...всичко се сривало пред очите му и то трябвало да гледа все едно и също.
Борчето пораствало и кръговете под кората му ставали все повече и повече. Игличките му падали и бивали заменяни с нови. Тъгата му нараствала до неузнаваемост и после се превръщала в надежда, която рано или късно се разбивала на стотици малки парченца, както се разбиват снежинките в земята и се сливат с калта. Но снежинките се трупат. И накрая стават повече от калта.
Една коледа...поредната коледа...борчето си казало, че ще се надява последно тази година. После ще загърби всички надежди и мечти и ще живее в безметежност. Ще чака смъртта си и ще я приеме лесно.
Вечерта на тази коледа била ясна. Небето гъмжало от звезди, както земята в гората гъмжала от различни видове буболечки. Приближавало полунощ. Борчето вече било изгубило всичко. Докрай. Не искало да се надява вече. Не искало да чува за мечти.
Тогава в далечината се чули стъпки. Човешки стъпки. Някой влачел краката си през преспите с такава трудност, а от гърдите му се изнизвали накъсани дихания прекъсвани от неудържима кашлица. Стъпките секнали. Човекът се строполил в преспите. Минало се известно време.
Чувал се само вятърът и тихите шепоти на звездите. В далечината се виждали светещите прозорчета на селото. Комините пушели.
Разнесла се тиха коледна песен, изпята с ясен, но тънък детски гласец. Стъпките продължили да се приближават.
След малко пред борчето се появило малко момченце с прокъсано палто и оцапани със сажди ръце. То било сираче, без семейство и без приятели...явно идвало от близкото село. В ръката си носело светилник. Жълтата светлина падала на лицето му и разкривала тъжни, подпухнали очи, сенки от недоспиване и рошава, неподстригвана черна като катран коса. Сирачето закачило светилника на най-ниското клонче.
Седнало под борчето и продължило тихичко да пее коледната си песен. Сгушило се в прокъсаното палто и по-късно заспало в корените на дървото.
И така, това борче се превърнало в коледна елха за поне една коледа. И самотата го напуснала.