Заслужава си.

Стоиш сам сутринта в 02:08 и си казваш "Трябва да ям". Лампата е изгасена, а светлината от компютъра се отразява в големите ти кръгли очила. Брат ти спи и премлясква насън, а ти гледаш да не вдигаш много шум, защото ако се събуди ще се развика, което ще предизвика баща ти да пристигне на секундата в стаята с гръм и трясък и да ти изкара през носа това, че още не си заспал. Макар че е лято. И по това време лятото е наистина удобно. И хубаво.
В 02:09 се питаш "Ако сега ям, дали ще бъде късна вечеря или ранна закуска?" Екзистенциални философски въпроси не се задават толкова късно вечер. Или толкова рано сутрин. Може би зависи от гледната точка. То всичко...всичко зависи от нея.
Чакаш някой.
Не просто някой, а Някой. Чакаш го толкова време. Години наред. Любов? Това ли чакаш. Може би.
Е, драги приятелю, аз я намерих. Или може би само така си мисля. Но това, че се самозалъгвам ми е достатъчно доказателство, че е по-истинска отколкото някога може да бъде. Защото ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се самозалъгвала в името на някакви си...емоции. Та нали те са само за простосмъртните?
Намерих я и мога със сигурност да ти кажа, че си струваше чакането. В 02:10 ще ти кажа, че по-скоро тя ме намери и въпреки това чаках не по-малко от теб и я жадувах не по-малко от теб. С всеки човек е така. Дори с мен. Невероятно, нали? Виж, любовта има способността да ме приравни към обикновените хора. Не само да ме приравни, но и да ме накара да се призная за приравнена. Което не ми е присъщо, никак даже. Знаеш. Нали? Задавам много въпроси на които ти в 02:10 ще отговориш само с подсмърчане и неизказани метафори.
Струва си чакането, братле. Ще видиш, че ще си заслужава не само чакането, а  и всичко, което ще направиш за тази любов. Ще си струва за всяко едно от зачервените кокалчета по ръцете ѝ, ще си струва за всяка една от миглите ѝ, за всеки косъм от кестенявата ѝ коса. Ще си струва за всяка жълтеникава чертичка в очите, за коленете и раменете ѝ. Ще си струва за тръпчинките и смахнатите уши, ще си струва за онази фамилия, която и ти напоследък повтаряш. Ще си заслужава, заради странните думи, които винаги са на място. За ориза без клечки и за спомени, които  в някое друго време и някое друго пространство, може би никога няма да изживееш.
Но сега сме тук. И си заслужава.
Може би след един месец и два дни, ще се запиташ "Хайде, няма ли да дойде вече?" Но потърпи още малко. След девет месеца и два дни ще си кажеш "Най-после!" И ще си отдъхнеш с облекчение, очаквайки най-красивите времена от живота ти да започнат и да се нареждат леко като думите на Оскар Уайлд по старите страници на "Оливър Туист". Но изреченията на Оскар Уайлд са сложни. Нима не го знаеш?
След десет месеца и два дни в 02:14 ще седиш сам в същата стая, брат ти ще издава съвсем същите звуци, но навън ще бъде люта зима. Ще стоиш на същия килим, кръстосал крака по същия начин, със същата чорлава коса и същата тениска. Но екранът няма да хвърля сенки по лицето ти, а нощната лампа ще свети над учебник и няколко молива. Ще имаш огромни торбички под очите, ръцете ти ще треперят както не са треперили никога досега, а брат ти ще спи все така спокойно. "Учи! Учи!" Ще си крещиш на ум, но единственото, което ръцете ти ще бъдат способни да напишат без пръстите ти да се изпочупят ще бъде името на тази...Любов, която  толкова дълго чака.
Тогава ще се запиташ
"Заслужава ли си?"
И не, глупако, дори за секунда не се замисляй дали си заслужава. Спомни си какво ти казах! Ще си заслужава. Ще си заслужава всяка получена двойка, ще си заслужава всяка цигара, всяка намерена стотинка по улицата, всяка стара химикалка по стар лист хартия, която описва Любовта ти, но не и урока за утрешния ден. Ще си струва пръстите ти да получават нервни тикове, ще си струва кръвта по ръцете ти, ще си струва всяка глуповата мания, която по-късно ще прерастне в смъртоносна. Ще си струва да тичаш пред полицейски коли и да плачеш в някой частен двор, докато  в същата тази люта зима лелката от първия етаж не изсипе цял леген ледено студена вода на главата ти. Ще си струва недостига на червени телца в кръвта ти. Ще си струва всяко малко хапченце и всяка голяма крачка. Ще си струва всяка болка, била тя психическа или физическа, всяко пропуснато хранене поради тревожните ти мисли. Ще си струва обсесивно-конвулсивното разстройство. Ще си струва всяка вечер когато прекосиш целия град само заради едно единствено нещо.
След десет месеца и четири дни ще седиш в коридор в който и аз седях, дългоочакваната ти Любов ще седи наблизо до теб и ще подхване някой ритъм на студените стълби. Ще подрънква с кутиика хапчета, което е доста тъжно, но все пак вдъхновяващо. Сградата ще вони на убити мечти, но на силна воля. И ти ще седиш там...и както си седиш, лишен от всякакво чувство за самосъхранение, докато превързваш пръстите си и чуваш как кокалчетата под връзките пращят и докато слушаш звуците на забравена от мен но написана наново от теб песен, докато лека и тиха усмивка осенява посърналото ти и лишено от (но напоено със сълзи) сън изпито лице, ще си кажеш
"Заслужава си."
И ще го знаеш.
Заслужава си лавандулата и чакането. И куп други неща.