Среднощни мисли.

От най-обърканите, бих казала.
Понякога, в 2:32 седим на прозореца и наблюдаваме нощното небе с тихата надежда някой от хората, които обичаме също да го наблюдава. И си мислим "Човече, не сме толкова далеч един от друг, все пак гледаме едно и също небе. Едни и същи звезди. Аз и ти виждаме едни и същи блещукащи копелета сутринта на първи Юли, помисли си го само." и разбираме, че наистина хората, за които живеем не са толкова далеч. Може би е тъжно. Може би е по-скоро жалко да го мисля, но отчаяно търся нещо, което да ме свърже с хората, които обичам, когато очевидно те най-малко биха искали да се свържат с мен. И се хващам за най-малкото нещо като удавник за сламка. Така де, небето не е никак малко и въпреки всичко не е нещо, което бихме могли да докоснем, нито да сме сигурни, че виждаме по еднакъв начин. И може би в това му е красотата.
И така в 2:33 си мисля, че щеше да е много по-добре вместо да поклащам краката си от перваза на прозореца, да седя с някой на някоя поляна и да броя същите тези звезди. Ето, ето за това ти говоря. Различно е. Всички ги виждаме различно. Едно е да ги гледаш от перваза на проклетия прозорец, а друго е да ги гледаш от сърцевината на някое китно селце, чиито светлинки приличат на застинали в тишината светулки. Друго е да ги наблюдаваш от поляна ширнала се по средата на някоя пустош и около теб да се чува само лекия полски вятър. Може би дори едното ни око вижда дадена звезда по-различно от другото. А какво остава за различните прозорци, различните хора, различните гледни точки, различните държави, навици и нрави.
Но небето си остава едно.
И когато ръцете  на времето успяват да изтрият усмивката от лицето ти докато седиш в апартамента си и чакаш миналото да се върне, макар че знаеш, че то никога няма да дойде...таиш надежди за бъдещето, които може би никога няма да се сбъднат и забравяш дали има нещо като настояще. А ако случайно се сетиш, взирането в звездите и разучаването на разположението им те кара да се съмняваш в съществуването на настояще. Защото кой живее в настоящето изобщо? Трябва да си много умен, че и находчив, че да можеш да направиш подобно нещо. И когато животът те удари с юмрук в бъбреците, трябва задължително да си спомним, че сърцата ни бият по 4,000 пъти на час и всеки ритъм на сърцето, всяка болка в бъбреците или където и да е, всеки спазъм е трофей гравиран с думите "Все още си жив, копеле такова." Така че се дръж като жив.
Независимо дали е в настоящето или бъдещето. Независимо дали вали като из ведро и ти се налага да рисуваш звездите, за да си ги спомниш, или пък ги виждаш по-ясно от всякога. Ти. Живееш. Мамка му, живееш.
Не ми се вярва дали съществува по-опасна и разрушителна сила на света от надеждата. Но съм сигурна, че не съществува и по-красива такава.
И така, колкото повече се замисляш за времето, усмихваш се, плачеш в 2:39, осъзнаваш, че по това време светът е красив. Както и по всяко друго, но по това особено красив защото демоните ти излизат за среднощна закуска, а зрението ти е по-развалено от всякога и въпреки всичко достатъчно, че да виждаш отделните блещукащи светлинки на небето. Светът около теб е тих и нищо не изглежда истинско, докато може би майка ти не отвори вратата и не се разкрещи, че седиш на перваза и размахваш крака от седмия етаж. Нищо не е истинско, дори проблемите, които убиват съзнанието ти през деня. Има хиляди, дори милиони звезди, които потрепват като сърцето ти докато ти ги гледаш.
И рано или късно осъзнаваш, че взирането в тези звезди прави нещата по-хубави отколкото са. Или може би ни кара да осъзнаем колко хубави са всъщност. Това не е просто илюзия, това е истината. Или пък ние сами избираме кое е истина и кое не е?
Светът е по-красив по това време на нощта, само...
Само ми се искаше повече хора да бяха будни, за да го
видят.