Докато слизах надолу по ескалаторите се опитвах да премина през всичката информация с която разполагаше умореното ми съзнание за Остин проклетника Браун, чието име бях чувала само от Джон. Сетих се, че си бях обменяла няколко сковани приказки с него и бях останала с впечатлението, че е досаден и прекалено егоистичен за да общувам с него. Косата му беше със ситни кестеняви къдрици, а очите му, доколкото помня, бяха с променящите се цветове на океана. Не можех да разбера дали беше прекалено самоуверен или просто чалнат.
Вратите на първия етаж не искаха да се отворят, защото бях прекалено ниска за да ме засекат сензорите за движение над тях. Изпуфтях и подскочих, което си беше публично унижение, а стъклените копелета най-после благоволиха да ме пуснат да изляза от този затвор.
Естествено отвън беше страшен студ и дъхът ми излизаше на тънки кондензирани струйки пара, а чая вече започна да става по-скоро хладък и вонящ на чорапи. Затова изхвърлих чашата в едно от кошчетата и спрях на тротуара.
Хората бързаха страшно много покрай празниците, особено в Ню Йорк, но няма да се хабя да ви описвам суматохата, защото предполагам всички сте гледали достатъчно "Сам вкъщи" и знаете как ходят с широки и уверени крачки по тротуарите, а в ръцете си мъкнат десетки шарени торби с покупки. Общо взето така изглеждаше. Няма да се впускам в престъпността и лошите обноски, а просто ще прескоча тази част.
Повиках такси, както подобаваше, защото, уви, не можех да карам и през целия път мислих колко проклет е този град и колко ми е скучно тези дни.
***
Докато катерех стълбите на блока забелязах, че връзките на кецовете ми са развързани, но дори не си направих труда да се наведа. Щеше да е чист късмет ако се бях потрошила по стълбите и бях лежала вкъщи няколко месеца с цел рехабилитация или нещо от тоя род. Качих се на седмия етаж, където беше апартамента ми и зарових в чантата за ключовете. Извадих ги, а заедно с тях около десет закачени хартиики и дребни боклуци, които попадаха по изтривалката за обувки. Ключодържателите задрънкаха, а бравата, както винаги, заяде.
Блока в който живеех беше десет етажен с червени небоядисвани тухли. Имаше външни и вътрешни стълби и си беше бая старичък, а почти всичките ми съседи бяха на моята възраст. Май само аз и Джон успявахме да се задържим в този апартамент толкова дълго, защото плащахме наема си горе-долу всеки месец и наемателите ни харесваха. За разлика от съседите ни, ние мразехме да пием вътре и когато дивеехме, предпочитахме да е на открито, по мръсните мазета на другите блокове или по тесните престъпни улички на Ню Йорк. Джон беше изградил в мен този непреодолим фетиш към забутаните местенца, които воняха на алкохол, но имаха много дървета, храсти и всякакви други шубраци. Намирах някакъв странен чар в задните дворове на частните къщи, където макар ужасната воня и празните бутилки имаше много спомени и обичахме да казваме за тази воня, че "така ухае приятелството". Може пък и да сме прави.
Отворих дъбовата врата, а тя се удари в една от стените на тясното коридорче. Събух кецовете си и хвърлих чантата на пода. Апартамента беше възтесен, а това, че трупахме всякакви боклуци го правеше още по-труден за споделяне с други хора. Щом влезеш от вратата имаше коридорче дълго около два метра със стотици увивни растения по стените и много саксии по земята, заобиколени от десетки чифтове кецове. И мои, и негови. Налагаше се да потанцуваш малко степ за да минеш през тях, но после се появяваше стаята, която наричахме "всекидневна". Тя представляваше що-годе голямо помещение покрито със зелени, жълти и червени килими, много меки диванчета и две масички. На стената бях окачила около три етажерки пълни с книги, от които висяка цветя, а Джон беше рисувал марихуана по прасковената боя на стените. Бяхме наредили бонговете, които колекционирахме от около половин година и бяха почти двайсет в различни размери и цветове. Под двете масички се намираха тайните ни шкафчета, където криехме тютюн, филтри, трева и всякакви други неща полезни за оцеляването в Ню Йорк. Пердетата бяха спуснати и от отвън в стаята влизаше мека оранжева светлина на ленти, по която като светулки се движеха малки прахчета и бестяха като светулки. Като цяло всекидневната ни беше доста претрупана и миришеше на тютюн, затова дръпнах пердетата и отворих прозореца, което доста оправи обстановката и разшири стаята с около метър.
Отдясно на тази стая беше моята спалня, която беше чисто бяла, но всеки бял предмет беше различно бяло от другия. Леглото ми беше вечно неоправено, а по земята имаше стотици книги и чорапи в различни цветове. Гардероба ми винаги беше отворен и сякаш кашляше прашинки, които също светеха на светлината падаща в спалнята. По стената имаше окачени картини, а от тавана висяха десетки малки оригами на тънки конци, така че да изглежда, сякаш хартиените жерави летят над леглото ми. По стените имах налепени звезди във всякакви цветове, които понякога светеха на тъмно. Доста от шкафчетата ми имаха падащо дъно и там криех тайните си записки(които никой, повтарям, никой, не беше и нямаше да види) както и кутии от мляко пълни с текила.
Веднага след стаята ми се разполагаше малката кухня, която беше около три на три метра и едната стена биваше заемана само от плот отрупан с храна, имахме оскъден хладилник, защото рядко изпитвахме нужда да се храним, мивката (винаги пълна с чинии), малък червен диван а пред него телевизор. В кухнята беше всичката ни машинария и не говоря само за пералня и телевизор, ами за плейстейшъни, компютри, музикалното оборудване (малка част от него) на Джон. Подът не се виждаше от кабели. А аз ходех винаги по чорапи и беше особено болезнено.
Проснах се на дивана в хола и вдишах от натежалия въздух с "Джейн Еър" в ръка. Отгърнах на страницата с подгънато ъгълче, хванах химикалката (защото знаех, че ще ми се наложи да подчертавам) и се вглъбих в света на Шарлот Бронте.
***
Чух, че някой блъска по вратата. Веднага разбрах, че е Джон, затова дори не си направих труда да стана. След малко той отвори и влезе, събаряйки една от саксиите. Чух приглушените му ругатни и разбрах, че се мъчи да събере пръстта от пода. След около две минути подаде чорлавата си глава от коридорчето и ми се ухили. Влезе във всекидневната подскачайки трупешката и издаваше странни звуци при всеки следващ скок. Виждах какво се задава, затова само покрих главата си с книгата, а той безцеремонно скочи върху мен и изкара почти целия въздух от дробовете ми.
– Здрасти. - казах и го избутах настрани. Видях, че е оставил прозрачното пликче с пуканките и "Сам вкъщи" на земята, но вълнението му беше в повече за обикновена вечер. - Да не е станало нещо?
– О, стана и още как. - заяви той и започна да пружинира нагоре надолу на дивана. Вече ми се гадеше затова го накарах да спре и го погледнах в очакване.
– Да не би Офелия да ти е вързала? - попитах и веднага разбрах, че не е, защото въодушевлението му помръкна за миг, но след малко пак се възвърна с пълна сила и пружинирането продължи.
– Ако беше нямаше да съм тук. Но стана друго. Стана нещо прекрааааасно. - заяви той като провлачи последната дума, а обезумелия му поглед вече започна да ме плаши.
– Какво точно нещо? - попитах.
– Ами. - започна той и си пое въздух сякаш щеше да ми съобщи, че се местим в Африка - Нали го знаеш онова копеле от бързата храна...Браун? Остин Браун. - първи път му казвам съвпадение, но два пъти в един ден...сигурно е съдба. - И та този Остин Браун, с него сме нещо като познати, а той е богато хлапе, за разлика от нас. Днес както си седях във видиотеката, готов да затворя, той дойде при мен и ми каза цитирам "Брато какво ще правиш почивката?" а аз, казвам ти, дори не знаех за съществуването на тая проклета почивка. Този месец, след...една седмица мисля, имаме някаква двуседмична почивка, всички хлапетии дето работим почасово в мола. И му казвам аз на Браун, Остин Браун де "Ами нищо, нямам планове, защо питаш?"...И той ми предложи, ей така, от нищото, да сме били дошли с него на някаква си хижа. Или вила, нещо такова изтърси. Щяло да има мнооого алкохол и било някъде в гората и ще сме няколко човека, така че след като заспим ще можеш да четеш ако си достатъчно трезвена, че да фокусираш книгата. - след като приключи разказа си въздъхна и отвори едно от шкафчетата, извади тютюн и канела, и започна да свива цигара с особено успокоение. Идеята ми звучеше прекрасно, особено защото тези дни и на мен, и на Джон ни беше доста скучно в Ню Йорк и това си беше чиста възможност да се натряскаме и да запомним (или забравим) предстоящата ни почивка.
– Отиваме, нали? - попита той и запали цигарата, издиша блажено дима и се облегна на дивана със затворени очи.
– Да, разбира се, отиваме. - кимнах и оставих "Джейн Еър" на масичката. Не познавах Остин, но какво пък, нали от непознатите идват най-добрите истории. - А кой друг ще дойде?
– Така, значи, аз, ти, Остин, Офелия - тук той повдигна вежди и се усмихна, сякаш като са в хижата нещо ще се промени и Фели ще се съгласи да му пусне - Мери Джейн и някоя си Кимбърли, която е близка на Остин или нещо такова.
– Ъъъ...аха...- кимнах. Реших просто да си замълча и кимнах.
Отивахме, със сигурност отивахме. Вдишах от цигарения дим и отидох да направя пуканки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар