Дърветата и вълните.

Замислих се...не е ли странно как хора, които някога сме смятали за напълно непознати и сме минавали покрай тях без дори да подозираме каквото и да било, един ден значат всичко за нас?

Седях на брега от няколко часа. Не знам как се бях озовала там. Пътеките в гората бяха неясни и аз вървях, лутах се сред дърветата, а те определено не успяха да ми помогнат. Бяха толкова еднакви и едновременно с това толкова различни. По някакви неведоми пътища, през калта и листата...стигнах до морския бряг. Бях се приближила достатъчно до вълните, че да докосват пръстите на краката ми.
Пясъкът още беше мокър, защото няколко минути по-рано се изсипа един от най-поройните дъждове на които някога бях присъствала. Валя близо половин час. А аз дори не се пресегнах да отворя шарения чадър, който бях  взела точно за да не ме завали. Може би просто исках да усетя капките...защото напоследък все не можех. Времето беше ужасно и  валеше по няколко пъти на ден, през равни интервали от слънчево време...но колкото и да се мокреше косата ми, дъждът не докосваше мислите и сърцето ми, както ставаше обикновено. Виждах го и го чувах по-ясно от всякога, но имах чувството, че никога повече няма да го усетя както едно време. Защото съвсем доскоро всяка капка паднала от небето за мен беше нова история. Сега не беше така.
Сега единственото, което усещах, бяха морските вълни. Миризмата на водорасли се носеше с морския бриз, а аз вероятно вече бях хванала треска, защото с всяко докосване на вълните ме побиваха тръпки. Или може би ме беше страх. Страх точно от тези вълни, които обичах толкова дълго време. И все още обичам. Но те също бяха плахи. Докато ги гледах от гората, в далечината, когато дъждът се сипеше върху тях те бяха буйни както  винаги...но когато стъпих на пясъка, когато се приближих и седнах на брега, а дъждът спря и се превърна само в леко ръмене...те се успокоиха и се отдръпнаха. Сякаш бяхме непознати.
Но аз ги познавах по-добре от всеки друг. Както и те мен. Обичах ги. Те също ме обичаха.
Обичаха ме, макар сладостните лъжи, които изричаха с шуменето си. Тайните, които хората им споделяха, но с годините, колкото по-синьо ставаше морето, толкова тайните ставаха...негови. И то ми ги казваше. А аз не ги споделях с никой друг. Пазех ги в себе си. Но аз не бях море. Аз не можех да нося тежестта, която носи океана, която носи водата, аз не бях вода и никога  нямаше да бъда. Бях просто...въздух. Но обичах водата.
Обичах я, защото когато крайниците ми бяха най-несигурни, вълните ме носеха и аз знаех, че никога няма да ме пуснат и ще ме спасят от всички други стихии. Обичах я, макар че когато бях най-сигурна в себе си, същите тези вълни ме обгръщаха и ме задушаваха в солта си, там, на дъното на морето, на косъм от смъртта. Обичах ги прекалено силно и се гмурнах прекалено дълбоко.
Но, уви, никога не ме убиваха.
Защото те ме обичаха също.
Може би не исках да усетя дъжда. Може би исках да се върна към морето. Може би исках да се удавя, да не видя нищо друго  вече. Преди познавах само него. Само морето. То  беше всичко. Дори мъртва, щях да предпочета да умра сама на дъното на морето сред водорасли и морски същества, но да съм там. В солената любов на вълните. Помня веремето, когато морето приемаше само мен и аз приемах само  него. И връзката ни беше толкова силна, че нищо не можеше да ни раздели. Така, както никой не би могъл да отдели морския бриз от вълните. Защото те си дават живот взаимно.
Но тогава се чу шумоленето на гората...Кой би помислил, че гората би могла да раздели бриза и морето?
Имаше нещо в дърветата...не исках да мисля за това, не исках да усетя дъжда, не исках да погледна кафяво-зеленикавите очи на гората. Цялата треперех, а звездите бяха скрити зад сиви облаци, но аз гледах само морето. Имах чувството, че вече не е море от щастие и от детски мечти, които градихме заедно. Море от усмивки, в които можех да се удавя и това да ме направи щастлива, макар и мъртва.
Сега сякаш беше...море от сълзи.
Но аз гледах само него. Не исках да се обърна към гората, макар че тя ме доведе до тук. Тя почти ме уби. Какво имаше в гората? Нямаше солените тайни и сладките лъжи, които има морето. Но имаше росата в тревата, имаше променящите се цветове, имаше тайни, които ми даваше без да се налага да се гмуркам прекалено дълбоко и да задържам дъх. Не ми се налагаше  да задържам дъх, защото тя ми го взимаше само с леко прошумоляване на листата. Не ми се налагаше да задържам дъх, защото го затаявах в очакване когато бях там. Качвах се по дърветата и усещах дъжда, макар че той се губеше сред листата. А когато бях в морето се гмурках и нямах представа какво значи дъжд. Не можех да разбера нещо друго освен морето. То не ми позволяваше. Може би искаше само то да диша?
Затворих очи и за миг пак гледах дърветата. Зелените листа, които сега бяха синкави заради странните отенъци, които нощта хвърляше върху всичко около мен. Не мисля, че някога щях да успея да се скрия в гората на дъното на морето. Не мисля, че исках, защото заедно те щяха със сигурност да ме убият. Но по отделно ми даваха живот повече от всеки друг.
Отне ми няколко часа под дъжда за да осъзная това.
Седях на мокрия пясък и се взирах в небето. От едната ми страна се чуваха вълните, а от другата шумоленето на листата.
Явно аз винаги ще се разкъсвам между дърветата и вълните.
Протегнах ръка и усетих една дъждовна капка на китката си, където бяха белезите от клоните на дърветата.
Май пак започваше да вали...