Зайците са изключително полезни животнки ако си нямаш работа и искаш просто да стоиш и да ги наблюдаваш как припкат сред есенните листа. Можеш да ги рисуваш с всякакви бои без дори да си кой знае колко талантлив художник, което си е доста насърчаващо за бездарни копелета като мен.
– Напомняш ми на есен, знаеш ли? - заявих и сбърчих чело опитвайки се да си го представя как се превръща в едно от дърветата на хоризонта и се слива с пейзажа. А дългата му коса се превръща в клони, оскъдно отрупани с жълти и червени листа. Натежали от дъждовни капки. Очите му се превръщат в хралупи на катерички, в които има повече живот отколкото под краката на Гъливер.
Седяхме на един голям дънер, а един кичур коса гъделичкаше упорито носа ми от известно време.
Човекът, който е отрязал дървото май наистина е имал сериозен мотив (и здрава резачка), защото ако го беше оставил да расте още, може би петима човека хванати за ръце нямаше да могат да го обгърнат цялото.
Но сега гората изглеждаше сякаш никога друг човешки крак не бе стъпвал по меката, рохкава пръст под нас. Небето не се виждаше, заради преплетените клони. Изглеждаха като дългите пръсти на пианист, сключени над нас, извъртайки се в странни положения под натиска на вятъра, пукайки кокалчетата си. Дълги пръсти, с остри нокти, които са способни да възпроизведат музика, която е способна да възпроизведе живот. Музиката на вятъра. Симфонията на листата, може би?
Не духаше вятър, но беше хладно. Като говора на строга госпожа с мек поглед.
А листата бяха толкова малко. Толкова жълти. Като малки слънца, които изобщо нямат място в мрачната есен. Но всяка есен има своята светлина. По светла от най-топлото лято. По-красива от най-цветната пролет.
Сякаш бяха болни. Листата, де. Знаехме, че съвсем скоро ще умрат и ще паднат теглени от гравитацията. Две-три вече се бяха закачили в косата му, защото стояхме вече няколко часа без да мърдаме от този дънер.
Не виждах пръстта. Цялата земя беше покрита с жълтите листа. Слънчевите лъчи се влачеха по земята. Мокри, покрити с роса и влага. Но бях сигурна, че пръстта съществува, защото краката ми бяха боси и бях заровила върховете на пръстите си в калта. От няколко минути рисувах фигурки с десния си палец и пишех молби до боговете или до съдбата, или до...когото и да е. Някой, който да ни чуе. Да ни види.
Мъглата бе натежала и ми пречеше да виждам всички животни, които щъкаха около нас. Но точно пред нас, като зад бяло перде, виждах рогата на елен. Исках да се приближи, но знаех, че няма. Щеше да си стои сред дърветата и да ни гледа, чакайки ни да се престрашим да направим първите крачки към него. А щом прошумоляха листата под краката ни, щеше да побегне и нямаше да го видим повече. Затова постигнахме мълчаливо съгласие просто да стоим и да се опитаме да си представим как ще успеем да опишем цял елен, при положение, че единственото, което виждахме от него бяха рогата...и много мъгла.
Не валеше, но дъждът сякаш беше застоял във въздуха. Сякаш дишахме дъжд. И издишахме светкавици. А говорехме гръмотевици.
– А ти на мен на лято. - отвърна той. Въздъхнах. Затворих очи, но не исках да си представя лятото.
Отворих ги и видях, че в скута му има зайче. Животните не бягаха от него. Но от мен да, винаги когато се опитвахме да говорим в тази гора животните идваха около нас само заради него. Все едно се разбираше с тях по-добре отколкото с хора. Гледах го как гали зайчето, а то дори не трепна. Отново си помислих, че би могъл да бъде природа и че природата е мястото му. Където може би щеше да бъде оценен.
– Някой слънчев ден през лятото, есента ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. И може би дъждът още ще бъде застоял във въздуха, но ще бъде топъл. Дотогава дишай внимателно. - кимнах и му се усмихнах. Краищата на роклята ми бяха кални, а в косата му имаше венец от листа.
– Ти също. - той пусна зайчето и то се сви на кълбо до дънера.
Еленът беше точно до мен.
Ти...също.
Няма коментари:
Публикуване на коментар