Живеех от няколко години с някаква странна тежест на раменете си. От първата година тази тежест започна да ми пречи, но по-късно свикнах да седи на раменете ми. Тя се местеше през няколко месеца. Ту заставаше на едното рамо и провесваше крака пред гърдите ми, ту се настаняваше между плещите ми - точно там, при гръбнака и ме караше да се прегъвам неумолимо докато вървя. Болката която тази тежест ми причиняваше бе несравнима с никоя друга болка на света. През тези три години, всъщност, разбрах, че никоя болка няма идентична на себе си никъде по света.
Дори двама човека да ги боли от едно и също, пак има една малка нишка съвест, която променя цялата работа.
Болките и раните в човешките души са като гъби - всички са различни и няма една с една еднакви. А ако случайно на пръв поглед две са като блзинаци - то знай, че едната е отровна и дори смъртоносна.
И така, сега, през началото на третата година от съжителството ми с моята тежест, тя си позволяваше преднамерени волности и се стичаше по цялото ми тяло, обгръщаше ме, настаняваше се във всички мои вътрешности. Понякога обичаше да ме прегръща. Понякога ме душеше и мачкаше дробовете ми. Понякога ровеше в ирисите ми и с дни не можех да използвам клепачите си пълноценно. Най-често, когато беше в тиранично настроение, обичаше да се настанява в дробовете ми и да си прави странно гнездо от където да може да забива острите си като на пираня зъби в гореспоменатите органи.
Болката ми понякога контролираше ръцете и, още по-лошо, ума ми. Когато посегнех към нещо добро, тя пренасочваше крайниците ми мигновено към нещо лошо. Точно когато нещо отвлечеше мислите ми и в ума ми процъфтяваха цветята на промяната, тази болка напомняше по най-резкия начин за съществуването си. За перманентното си състояние от което не мислеше да излезе. Малко е страшничко, че собствената ми болка бе развила "състояния". Може би дори повече от мен. Може би беше по-самостоятелна дори от мен. Може би съвсем скоро и тя щеше да има своя болка...
Психическата ми болка се бе превърнала лека полека и във физическа.
Може би ще ме попитате в какво се изразява тази така досадна болка? Прави сте да питате.
В бавното ми осъзнаване се криеше по една тайна всеки ден. Всеки ден разбирах по нещо отчайващо и смазващо за света в който аз трябваше да живея. Всеки ден носех нещастие на хората, които обичах и то без да искам. Всеки ден увеличавах собствената си тежест.
Рано или късно разбрах, че аз съм болката на този свят. Аз се движа по него и удрям на различни места. Ако мен ме нямаше всичко щеше да е наред. Аз бях болка и бях развил собствена болка. Колкото повече разбирах това, колкото повече тъга събирах...Толкова в по-голяма тежест на света се оказвах. Лошото е, че исках да помогна. А само натежавах още повече. Исках да изчезна. Да не преча на никого.
Пуф.
И да ме няма.
Всички лица, които виждах...всичките бяха толкова износени. Като старите ми маратонки, които нямах желание да гледам. Всички хора, които ми говореха...от тях чувах само празни приказки. По-празни дори от очите им. А те си бяха бая празнички...по-празни от главата ми. Всички проблеми, които всъщност изобщо не бяха проблеми...Това също беше страничен ефект от осъзнаването ми. Лека полека разбирах, че никой няма проблеми, защото всички ще умрем скоро и никой няма да помни нас и маловажните ни животи. На кого са му нужни хора. На кой му е нужен живот?
Самотата ме убиваше. Толкова много хора, а такава тежка самота.
Една вечер, преди да заспя, се взирах отново в белия таван. За петнадесет години не се наситих на белотата на този таван и странните светлини, които колите хвърляха по него като минаваха по улицата пред блока ми. Помислих си за някое място на което да се скрия за да не бъда болка. За да не чувствам болка. Без да умирам. Просто да се скрия. Да виждам хората, но те да не ме виждат. Да виждам света, но той да не ме вижда.
Завих се през глава и усетих как кислородът ми свършва, затова се отвих и вдишах през носа за пореден път днес. Всяко вдишване с такава трудност...
"Метрото" Да. Ако имах една малка стаичка в тунелите на метрото...щях да виждам как влаковете минават, щях да виждам хората вътре...без да изпитвам глад и жажда. Щях да съм там. Но едновременно с това нямаше да ме има за никого. Това си пожелах. Това бе единственото ми желание през този безцелен живот. Господ, съдбата, Буда, духовете на умрелите или каквото и да е...там горе, там долу, там отстрани...или където и да е. Беше длъжно да изпълни желанието ми. И без това щеше да е в помощ на света. Затворих очи и знаех, че желанието ми рано или късно ще се сбъдне.
На следващата сутрин се събудих, но не отворих веднага клепачите си. Не чувах нищо. Усещах същото легло, същите странни завивки, същите възглавници. Мижах около две минутки. Когато земята под мен започна да вибрира и по-късно да се тресе. Отворих очи и те срещнаха голям прозорец. А зад него...преминаващ влак. Стъклото беше наистина дебело и във влака мернах няколко размазани силуета - това бе първото метро за деня. А аз бях в малка стаичка. Може би три квадратни метра. С малко шкафче с ваза и цветя. С голямо и меко легло, цялото във възглавници. Висяща оголена крушка по средата на тавана, която се люшкаше насам натам и караше сенките да танцуват. Бутилка вода. И един голям, голям прозорец.
Седнах на леглото.
Не бях учуден.
Не бях щастлив.
Но не бях и тъжен.
Малко е тъжно, че това не ми донесе тъга. Може би не трябваше да мисля толкова когато бях там горе. Може би ако не мислех, щях да съм още там.
Взрях се в тавана. Потърсих белия таван на стаята си.
Но вместо него открих черен таван. Но не беше чисто черен. Беше бял...изписан с черно мастило. Всяка дума беше името на всеки един човек с който бях говорил някога през краткия си живот там горе. Представих си лицето на всеки в детайли.
Износените лица.
Празните очи.
Колко ми липсват сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар