Седях зад щанда и обръщах наобратно особено съсредоточено една пластмасова чаша. Врмето навън беше дъждовно и мрачно, а аз си мислех как ще стигна до нас без превоз, защото бях загубила кесийката с пари (носех малка странна торбичка, която бях назовала 'кесийка' за да звучи по-автентично и по-приключенско, но просто мразех портмонета и изпитвах ужас при мисълта да докосна естествена кожа) някъде по ескалатора.
Тези дни, в началото на зимата, когато още няма сняг, а дъждът е по-размит и кален от всякога, почасовата работа в Мола, на третия етаж, зад щанд за лимонада не се отразява особено добре на психиката и от там на физиката. Идеята беше да продавам сок от лимони, сещате се. Точно срещу касите за киното на третия етаж, на ляво от ескалатора. Но понеже бях прекалено мързелива да изстисквам лимони, а и знаех, че хората в Ню Йорк нямат абсолютно никакво желание да пият лимонада посред есен, когато зъзнеш от студ и в обувките ти джвакат спомени от някоя особено дълбока локва...и след като бях достатъчно досетлива, услужлива и умна, бях поговорила сериозно с шефа си за тази работа и стигнахме до взаимно съгласие, че ще продавам чай. Правех около 5 чаши чай за десетина минутки, което може би би трябвало да бъде вписано в рекордите на Гинес. Като се има на предвид, че Ню Йоркчаните не обичат домашно приготвени храни и напитки, си е цяло постижение да накараш мъж в костюм с ход дог в ръка да се спре и да помирише ръката от миризма теглеща ноздрите му по-близко и по-близко към щанда с пликчета чай и чашки.
Часът беше два следобяд и книжарницата зад мен откриваше перфектната възможност да започна трета книга тази седмица. Бях на последните няколко страници от предната.
– Пссст. Дафни. Ай, Дафни. - чух съскащ глас зад себе си, макар данданията от музиката в мола и непрестанния говор на десетките хора.
Обърнах се и видях на края на щанда, на около метър и половина от мен, Джон, прегънал се на две и с ръка на устните да шепне името ми. Сякаш това, че говореше с мен беше престъпление.
Сключих вежди и затворих книгата, оставяйки я до пластмасовите чашки.
– Какво има, Джон? - станах и се приближих към него изтупвайки престилката, на която беше нарисуван голям лимон с готварска шапка и пликче чай в ръката. Да, лимона имаше ръце. И крака имаше, но това не ви засяга, предполагам.
– Какво ще правиш след работа днес? - попита ме той и хвърли подозрителен поглед на книгата. - Ще хванеш рак на очите от тези книги, така или иначе нищо не виждаш без очила.
– Млъкни преди да съм те заляла с чай от горски плодове. - заканих се, но той знаеше, че съм напълно способна да го направя. Мразех някой да се занимава с 'орловия ми поглед'. Когато някой има проблеми със зрението просто го приемаш и не задаваш въпроси. Майчице.
– И та, какво ще правиш след работа?
– Ще се прибера, ще седя до перваза с много възглавници и ще дочета книгата. А преди това от Мери Джейн ще заема това онова на Оскар Уайлд. - Мери Джейн беше приятелката ми от книжарницата отзад. А Джон работеше във видиотеката от дясно на книжарницата.
За момиче на шестнайсет беше нетипично да му отговоря, че в петък вечер ще кисна у нас и ще чета. Звучеше клиширано тези дни, но живеех така от години и нямах намерение да променям каквото и да е в режима си. Джон беше на моите години, с чорлава руса коса и морско сини очи. Не знаеше какво иска от живота си, но така му беше добре, защото не искаше и да се напряга за каквото и да е.
Работехме в Мола заедно от около половин година, а преди това учехме в едно училище. В Ню Йорк приятелствата се запазват много трудно, а нашето остана, макар че не прерастна в нищо повече. Аз и не исках, де. Още не искам.
– Дафи, кога ще спреш да бъдеш толкова задръстена... - изпуфтя той и като отпусна тежестта си само на единия крак се пресегна да вземе книгата, но се опари на един от чайниците и започна да издава странни звуци и да подскача на един крак.
– Каза Джон.
– Млъ..ох..ни..ох..
– Ще излизаш ли днес?
– Ако не ме обезобразиш с тези чайници до довечера, може и да успея да накарам Офелия да излезе с мен поне днес.
Офелия беше момичето от киното. Беше сладка, с перфектни кестеняви къдрици и големи лешникови очи. Не беше нищо особено в моите очи, но Джон виждаше в нея примадоната, която търсеше във всяко момиче. Знаех, че веднага щом я получи, ще се опита да я превъзпита, но тя няма да му позволи. И ще се разделят. Въпреки това не ми се вярваше да му върже. Опитваше се да я забие вече втори месец и тя все си 'оправяше зъбите' или пък 'посещаваше леля си Моника'. Честно казано, намирах името Моника глупаво като за леля. Можеше поне да се научи да лъже. Но пърхането с дългите ѝ черни мигли беше достатъчно да му завърти главата за 24 часа до следващото предложение.
– Изчезвай от тук. - казах му и започнах да го бутам обратно към видеотеката. Не ми се говореше с него, макар че много го обичах.
– Ако случайно тя не поиска да излезем, у вас има ли спагети?
– Да, останаха от снощи.
– Чудесно.
След малко се обърнах и го видях как ми маха от видеотеката с един от най-старите дискове на "Капан за родители". Винаги когато дойдеше в нас го гледахме по няколко пъти. Може би няма човек на земята, който да е гледал този филм повече от мен. Джон имаше ключ от апартамента ми и често идваше у нас. И двамата нямахме с кой да делим апартамент и затова аз ходех у тях или пък той у нас.
Да бъда честна, прекарвахме си чудесно и не искам никога да ме напуска.
***
Глъчката от хората сртаваше все по-голяма и аз сипвах чаша след чаша. Усещах онази странна умора и онова безпричинно нетърпение работния ден да свърши. Изкуствените светлини от Мола ме дразнеха и исках вече да видя естествена дневна светлина, макар че слънцето май нямаше намерение да се показва в следващата седмица.
Но имах чадър на ябълки и не ме беше страх да го използвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар