С Офелия отсреща си разменяхме по някой отчаян поглед, докато тя продаваше билети на въодушевени деца и те ѝ показваха желаните от тях места в кино залата на компютърния екран пред нея. И докато аз продавах поредната гореща чаша с надпис "Внимание, горещо съдържание!" (и отдолу някоя мъдра мисъл, на която никой не обръщаше внимание), с извисяващо се от нея великолепно ухание, захар полепнала от ръба на чашата и едно резанче лимон плуващо като лодка пълна с мечти по чаената повърхтност.
Май се поувлякох. Но, не знам, намирах нещо очарователно в работата си (само когато бях в добро настроение, разбира се). Макар че щанда ми беше малък (по-малък от този за сладолед), бе често посещаван и отрупан с какви ли не примамливи деликатеси, които, признавам, имах огромно желание да отнеса вкъщи. Като се започне от канелени пръчици и се стигне до захарни бастунчета. Имаше стотици видове чай и всяка сутрин полагах особени грижи да ги подредя по цветове и ухания. Обичах да разделям ароматите на "любов", "приятелство", "надежда" и всякакви такива неща. Всяка сутрин любовта миришеше различно, но пък приятелството си оставаше хубавата миризма на стара музика, мухлясал таван, прашни книги и водни повелители. При приятелството винаги слагах много захар, защото чайовете на приятелството бяха по-скоро горчиви. (Тук идваше Джон и разливаше по три чаши на обяд)
Обаче точно сега, двадесет минути преди края на полу-работния ми ден (сиреч пет и половина следобяд), едвам гледах пликчетата мащерка без очите ми да се присвиват в нервни тикове. Последният половин час никога не ми се нравеше и все говора на хората ми се чуваше по-досаден от обикновено, тропането на токчетата по-силно, басовите гласове на мъжете по-неприятни, уханието на сладките парфюми по-натрапчиво, а светлините от високия таван по-изкуствени от всякога. Прозявах се и отброявах парите от касата под лота.
Обичах да се прозявам, макар че всеки път, когато Мери Джейн ме видеше да извършвам това действие не проспускаше да ми напомни, че 'Щом се прозяваш значи до мозъка ти не достига достатъчно кислород'.
Погледнах часовника на дясната си китка за може би пети път през последните три минути. Видяното не ме удовлетвори много, но развързах престилката въпреки всичко. Смачках я безцеремонно на топка и я мушнах под плота. Прибрах всичко от щанда по шкафовете и ги заключих. Оставих само една чашка ментов чай с канела за себе си по пътя до вкъщи.
Обърнах се да видя как върви затварянето на видеотеката, но надеждите ми угаснаха, щом се сетих, че работният ден на Джон свършва в седем. Повдигнах се на пръсти за да хвана погледа му някъде сред хората, там, зад касата, сред многото дискове, но единственото, което успях да мерна беше перчема му. Изпуфтях. Пуфтях често.
Не обичах да си ходя сама, а сега щеше да ми се наложи да правя точно това.
Погледът ми се зарея по главите на хората, търсейки някой познат. Но после се подсетих, че хората, които се навъртат на работното ми място, а не работят там, са крайно неприятни. И се обърнах към щанда, закопчавайки тъмно червеното си палто.
Пресегнах се да взема чашата, но за моя изненада нея я нямаше. Вдигнах очи.
Забелязах странно изглеждащо момиче с шарено яке и тъмна, почти черна коса, дълга до раменете и пословично чорлава. Лицето ѝ беше изпито, макар че не беше възрастна (изглеждаше колкото мен), а чертите резки. Очите ѝ бяха големи и с цвят на дъното на чашата с какао, където шоколада се е утаил заедно със захарта и е прекалено сладък, за да го изпиеш. Но обръщаш чашата и чакаш утайката да рисува по дъното, докато накрая не я измиеш. Имаше лунички по клепачите и слепоочията. Необичайно разположение на лунички, ако питате мен.
Но пък докосваше леко и отмерено. Установих го, защото беше хванала чашата с две ръце и я беше обърнала с пръсти, потупвайки с тях по пластмасата. Бе поднесла чая под носа си и поемаше уханието през странно изгърбения, но едновременно с това прав(???) нос. Имаше прекалено дълги пръсти, които обикаляха цялата чаша преплетени по този начин.
– Това мента ли е? - попита ме тя със сключени вежди в знак на съображение. Гласът ѝ беше от онези гласове, които знаеш, че никога няма да говорят свързани думи, но си готов да ги слушаш дълго време, таейки надежда да чуеш нещо много, много смислено от тях. Очите ѝ бяха странни, хем прекалено отворени, хем с отпуснати клепачи.
– Да. И малко канела. - слагах канелени пръчици във всяка чаша чай, която пиех, защото Джон обичаше да ги троши и свива в цигари заедно с тютюн. Идеята беше моя, всъщност. Преметнах чантата си през рамо.
Момичето остави чашата обратно на щанда. Беше със странна леко прегърбена стойка.
– Вземи я ако искаш? - дори не знам защо го казах, кой предлага чай просто така. Може би просто не ми се пиеше сега.
– Не мога. Алергична съм. - 'Към какво? Пластмаса ли?' помислих си. В чая имаше доста съставки. - Към мента, де... - уточни след кратко мълчание тя. Май не обичаше да гледа хората в очите.
– Аха... - поклатих глава в знак на разбиране.
Заобиколих щанда и взех чашата с една ръка, а с другата побутнах нагоре кръглите очила.
– Аз съм Кимбърли. - в началото не ми изглеждаше като човек, който обича да се представя. След това не ми изглеждаше като човек, който може да се представя. Протегнах ръка. Пръстите ѝ бяха още топли, заради чая, а моите бяха студени, че и малко синкави. Забелязах, че по края на ръкава ѝ имаше кръв, но отклоних мислите си бързо, защото иначе щях да започна да си съчинявам истории.
– Дафни, приятно ми е. - отвърнах и се постарах да не звуча прекалено грубо. Нямах намерение да я прогоня. Вероятно щеше да ме пита нещо, защото си даваше вид на човек, който внимателно отмерва всяка думичка, но точно преди да я сложи на кантара я изпуска тежко на мраморен под и тя кънти в празна бална зала.
– Ъм...Случайно да знаеш дали Остин е на работа днес? - попита сякаш трябваше да знам всички Остиновци на тази планета.
– Остин дето работи при бързите храни ли?
– Да, същия.
– Остин Браун?
– Не мисля, че има друг Остин там.
– А, има.
– Не, няма. - все едно тя работеше тук от половин година.
– Ъ... - реших да не споря - на работа е, да. Но побързай, защото смяната му свършва след... - погледнах часовника си - шест минути.
– Оле мале. - възкликна тя и закри лице с едната си ръка. - Благодаря, Дафи. - имаше странна, но искрена усмивка, на която лесно се отвръща. Подмина ме и се затича към бързата храна, която беше на другия край на третия етаж.
Като мина покрай мен ми се стори, че миришеше на лавандула...или пък плувен басейн? Как може изобщо две такива миризми да бъдат съвместими при каквито и да е обстоятелства?
Беше доста смахната. (Не знам защо го казвам аз.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар