Моркови.

Живеех в странен град. Не знаех дори на коя планета съм. Не знаех що за същество е това "Земя", "Космос" и всякаквите други джунджурии дето ги повтаряте вие, драги приятели.
Но знаех за моя град. За моите хора. За моите планети. И сега ще ви разкажа за тях и не ме интересува, че на вас не ви пука за мен. Не ме интересува, че напоследък всички сте толкова заровени в собствените си грижи, че не знаете, че някъде там бях аз...заровена в този град...под тонове моркови. Сам самичка. И щом обърнете очите си към тези редове, дори не смейте да ги откъсвате докато не стигнете и до последната буквичка и не я осмислите, защото ще ви бъде от голяма полза.
И така. Живеех в едно скромно, малко, морковено градче. Там слънцето постоянно залязваше и поради тази странна, а и перманентна, негова позиция всичко в града беше обсипано в странна оранжева светлина. Лъчите падаха под такъв ъгъл, че сенките ни бяха продълговати на оранжевите улици. Вятър почти не духаше, а нямахме сезони. Всичко което познавахме беше слънцето и полегатите му лъчи. Не знаехме цветовете в техните естествени състояния, защото ги бяхме виждали само оранжеви (или пък тъмно сини през нощта, поради също перманентното положение на луната, която все беше кръгла).
В моя морковен град улиците бяха тесни, а сградите ниски. Прозорците ни бяха на около метър разстояние един от друг и съседите от срещуположните сгради едва ли не можеха да си стиснат ръцете само като се протегнат през прозорците. От перваза на всеки прозорец задължително се виеха много растения и се спускаха като водопади надолу чак до улицата, където завършваха завързани със снопове изсушени чушки и други зеленчуци. Хората в градчето ни имаха навика да опъват простори от единия прозорец до другия и да кичат въжетата с най-шарените възможни дрехи, които все пак излизаха оранжеви. Дърветата бяха високи, а листата им бяха продълговати. Навсякъде миришеше на морковен пай и роса. Улиците бяха пълни с момичета и момчета, майки и бащи...всякакви видове хора. По тесните тротуари, обрамчващи мъничките павирани улички бяха наредени сергии с всевъзможни пресни плодове и зеленчуци...или пък бабки продаваха нанизани с много труд гердани и гривни. От пекарните се носеха най-различни миризми, а табелите стърчащи над улицата бяха толкова ниско, че по-високите жители на града ни имаха навика да се удрят в тях.
Като цяло морковеното ни градче беше много уютно за живеене с много увивни растения, изсушени плодове и зеленчуци, сергии и преплитащи се като плитките на Пипи Дългото Чорапче рекички и улички. Коли почти не се мяркаха, а ако случайно видиш такова явление, то се смята за цял празник...макар че превозните ни средства бяха малко, съответстващи на уличките по които се движеха...и много неприятно бръмчащи.
Целия град издаваше едно странно жужене, а всеки един човек в него имаше собствена аура, която, наблъскана в тесните пространства между растенията и старинните сгради, се преплиташе с аурите на останалите хора.
Жителите ни бяха много работливи и винаги усмихнати. Обичах да ги гледам. Обичах да виждам стари дядовци и баби, които вървят хванати под ръка по тесните тротуари. Обичах да гледам млади хора как се трудят и обичат работата си, както и живота си. Обичах да виждам физиономиите на децата, когато някоя шеговита лелка изсипе леген студена вода върху тях под предтекст "да поизплакне паветата". Обичах да чувам гръмогласния смях на момчетата. Обичах да виждам жените, които продаваха слънчогледи по сергиите и предлагаха какви ли не други прекрасни нещица. Обичах да наблюдавам хората и да намирам смисъл зад всяко едно тяхно вдишване, потрепване, движение.
Вървях по улиците с голяма сламена шапка, която скриваше лицето ми и закачаше чушките висящи от сградите с ръбестите си краища.
***
Но в града ми имаше нещичко, което би ви постреснало.
Навсякъде имаше моркови.
В къдриците на жените бяха затъкнати моркови, навсякъде се продаваха моркови, по стените висяха моркови, в реката плуваха моркови. По дрехите на хората имаше моркови. Всяко дете по улиците ръфаше морков. В пазарната кошница на всеки човек имаше поне по десет моркова. Правеха се бижута от моркови, храни от моркови, дори мебели от моркови. Оранжеви, съвсем обикновени моркови. Голяма част от и без друго малкото ни градче бе заета от градини в които се отглеждаха моркови.
***
Вървях с огромната сламена шапка на главата си сред килограмите моркови около мен и вдишвах прекрасните аромати около себе си. Никой никога не забелязваше шапката. Никой никога не бе виждал лицето ми, а и явно никой нямаше особено желание да го види. Задоволяваха се с думите ми...и голямата сламена шапка. Това беше. Беше около четири следобяд, а слънцето, както винаги, залязваше.
Забелязах една госпожица с оранжева рокля на бели точки, вързана с голяма бяла джуфка на кръста. В ръка носеше кошница пълна с моркови, а на китката ѝ се оранжевееше морковена гривничка. Косата ѝ беше пусната и се размяташе наляво надясно около лицето ѝ. Тя оглеждаше сергиите и се подсмихваше лекичко когато някой отбележеше колко хубава е роклята ѝ.
Вървеше разсеяно и за малко да отнесе сламената шапка, която и без друго едва се крепеше на главата ми. Тръгна да ми се извинява, но се спря. Присви очи за момент. Потърка брадичка с показалеца си, а на лицето ѝ се изрази усърдно мислене.
– Хей. Ти защо все мъкнеш тази шапка със себе си? - попита ме рязко накрая и затропа с крак все едно, че ѝ дължах обяснение.
Подсмихнах се.
– Алергична съм към моркови. - Вдигнах очи, ухилих се до уши, така че ясно да види луничките ми.
После продължих пътя си.