21:31:27 Август
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.
неделя, 13 октомври 2013 г.
Октомврийска младост
Понякога просто трябва да седнеш на пейката в някое октомврийско утро, когато слънцето е прекалено слабо да те топли, но достатъчно силно, че да не станеш на ледено кубче...и да се огледаш. Да разгледаш всички цветове които се сплитат на плитки в нишките на падналите вече листа, някога зелени. Както и цветовете в косата на някоя бабка, черни, сиви и бели, които някога са били огнено червени. Да видиш как върви леко прегърбена от раменете, натоварена с две-три прокъсани торби, облечена в тъмни, но топли есенни цветове. Повяхнала, но все още на крака, пристъпя леко сред листата по пътечката. Не бърза за никъде. Нима има за къде да бърза? Носът й е прегърбен в началото, сякаш кръглите очилца с рогови рамки му тежат, точно като на раменете й тежат всички тайни и премеждия от вижота й, а очите й са обременени с всичко което някога е видяла. Подритва несъзнателно кестените по земята и продължава да влачи крака напред, един пред друг...крака, които някога са подскачали и тичали по същата тази пътечка, осеяна със същите тези листа. Или може би са бродили обути във високи кубинки сред горите. Или във високи, червени токове, тропащи по паветата на центъра на града.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
събота, 5 октомври 2013 г.
Часовници
Извини ме за стената, слагам я тук от време на време. Но можеш да прескочиш.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
Когато поправяш нечия счупена душа трябва първо да се подсигуриш, че няма да порежеш пръстите си на нея. Защото думите и миналото са остри парчета стъкло и диамант, но можеш или да извлечеш най-доброто от тях, или просто да се самоубиеш. Душата ти е на милиони парченца и най-голямото от тези парченца е сърцето ти и те сглобявам стъпка по стъпка, надявайки се да няма грешно нареждане на подобен пъзел.
Понякога си мисля, че думата "поправям" не е подходяща за толкова много човещина съдържаща се в счупените ти спомени, счупената ти душа, нарязаните ти ръце.
Защото мога да "поправя" часовник, но не и човек. Никога не бих опитала да те поправя като часовник. И всеки който те познава достатъчно добре не би. Защото макар че подобен пъзел като часовника може би е най-близкото до перфекционизъм, не е това, което аз търся.Аз търся нещо средно между часовник и сърце. Защото макар че една добре смазана машина и нейното тиктакане е такава музика за ушите на учените и математиците, аз не съм нито едното нито другото. Не съм теб. Мога да се наслаждавам на вътрешността на един часовник до момента когато тиктакането ще ми се стори еднообразно, дори досадно и ще поискам някакъв друг звук.
Искам да чувам тиктакане на часовник и пулс. И с всяка изминала секунда и всяко 'тик' да си представям как свързваш двата края и кръвта ти бива отблъсквана от сърцето, като доказателство, че съм успяла да събера парченцата и доказателство, че дори след смъртта ти всички часовници ще продължат монотонния си говор, но твоето сърце би следвало да е моя часовник.
Ще изляза от час така или иначе. Един часовник ще спре, защото в стремежа си да постигна перфектната машина, която да има живот и наука в себе си съм създала или намерила по някакъв начин теб. Събрала съм частите ти и съм дала малко или много от себе си докато постигна този живеещ и дишащ часовник. Може би най-красивото нещо на света.
И макар че движенията и думите ти са механични, а погледът ти понякога е празен, аз съм виждала сърцето на часовникаря и то все още бие. Водено от сила, прекалено чиста, прекалено красива и прекалено човешка за да бъде "поправена"
И аз няма да се опитам да те поправя така.
***
Разбрах всичко. Разбрах го малко преди теб, но ще го знам много след теб. Разбрах времето и как да го управлявам. Мога да отговоря на всеки въпрос. Ясен ми е факта, че времето е създадено за хората, а не обратното. Узнах тайните на възлите във различните времеви пространства, разбрах как да направя мига вечност, защото той е тъкмо такъв. Разбрах, че времето може да бъде огъваемо, но не и чупливо, защото не можеш да счупиш времето за всички останали. Можеш да го счупиш само за себе си. А периоди от рода на 'сега' са толкова относителни, може би дори по-относителни от факта, че днес е сряда. Какво казваш? Събота? Хм, убедена съм, че е сряда.
Виждаш ли? Относителност.
- Всички са часовници. - убедително, но това не означава, че тяхното съществуване или тиктакане зависи от теб. Дори в твоя свят контролът върху часовниците не е истински контрол, а по-скоро знание. Добре е да се прави разлика между знание и пълен контрол. Защото можеш да знаеш времето, можеш да го огъваш за себе си, но не и да го огъваш за останалите. Защото няма шах само с пешки, защото не можеш да играеш сама. Защото не можеш да оставиш някого без да му дадеш обяснение, а всъщност всичко да е просто числа. Защото аз познавам времето и знам най-тъмните тайни на световете на всеки човек с който съм говорила. И пътищата в световете на хората се преплитат, много от тях бъркат различни неща, много от тях си мислят, че могат да контролират времето на останалите, но единственото, което всъщност успяват да направят е да счупят своето.
Но както вече ти казах, аз огъвам времето мащабно или изобщо не го огъвам. Защото аз никога не съм била и никога няма да бъда пешка. Нима когато всички сме пешки играта все още е интересна? Не ми се вярва.
- Ами ти...какво искаш?
- Време. - отвърна а аз се обърнах и усетих, че отново уханието на есен изпълва дробовете ми и онзи стар страх се връща. Защото за теб всичко е таблици, всичко е математика, всичко трябва да се случи в точния момент по точното време. Но аз не обичам нещата да се случват по график. Факта, че обсесивно-конвулсивното ти разстройство засяга човешки души е повече от плашещ и все пак искам да се заиграеш с времето вместо да се заиграваш с хората. То е направено за тях. Не знам дали има грешен начин да го използваш, но твоя ми се струва не особено правилен.
И без друго вече закъсня. Аз научих едно - в свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Това е нещо като общоприет факт - нещо като този, че не можеш да видиш собствената си глава отзад. Освен в извънредно малките вселени. Така или иначе девет десети от вселените са канцеларщина.
Стоеше на ъгъла подпряна на дървото и допушваше последната цигара от кутията. Опитвах се да разгранича страх и недоумение което се четеше в очите ми и ти май ги долавяше когато сменях посоката на погледа си на всяка сричка.
Не знам как да ти обясня, че историята се тъче. От много малки нишки като тънките дрехи на някой цар в миналото или пък от дебела груба прежда която някоя бабка размотава и гледа внуците си хапливо, макар и да ги обича. Не може да гледаш историите отгоре-отгоре. Не е позволено, не е хуманно спрямо останалата част от историите, която никой не вижда. Например всеки знае, че малката кибритопродавачка е изхабила целия кибрит, защото пръстите й измръзвали, но никой не се замисля за клетото дете от другата страна на улицата, което, уви, не е успяло да се възкачи при баба си същата нощ, ала е останало да мръзне на улицата.
Но не това се опитвам да кажа.
Опитвам се да кажа, че ти, както и аз, също си часовник. Тиктакащ часовник. Такъв, чието правилно действие изисква противодействие и такъв, който зависи от някой друг. Този някой съм аз. Защото в цялата игра трябва да има поне още една царица. Защото графика понякога се разваля докато те гледам как се давиш и задушаваш от всички сърца, които си колекционирала в буркани толкова години наред. Докато всяка твоя дума се врязва в кожата ми и кърви, но никой вече не иска да те чува или вижда. Моля те да ме оставиш, но осъзнавам, че трябва аз да оставя теб. Да изгоря всеки мост и да запаля цигара от огъня в който гориш. Върви в Ада, защото там е мястото ти. Но преди да стигнеш до дома ми, трябва да минеш през всички къщи които си разрушила.
Тик-так
Няма как да знаеш дали съм часовник или бомба със закъснител.
Те не се сверяват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)