Една секунда в главата ми

21:31:27 Август
Не, нека започнем отначало. Наистина.
Колко ли малоценно може да бъде всичко останало когато седим на тази тераса и просто мълчим. Колко бавно може да минава времето, а слънцето вече цяла вечност да заравя чорлавите си есенни лъчи в бетонния бледосин хоризонт осеян с градски гълъби, глъчка и растителност. Била съм тук няколко пъти преди и съм почти сигурна, че умираме. Пушиш бавно и това ми харесва, защото бързото пушене винаги ми се е струвало досадно и прекалено напрегнато. Като когато закъсняваш за училище и бих искала да видя какъв цвят са очите ти рано сутрин, в 7:18 или пък в 8:19, или дори в 7:00, но не мога, защото профучаваш като лято покрай мен.
А ментата в ръката ми отразява носа ми, който стърчи над перваза. Опитвам се да разгранича по-ясно изразените около нас ухания. Усещам лавандула, хлор, стари книги и мента. Вече дори не усещам аромата на тютюна. Намерих господ и всичко красиво на света в тази чаша, където ветровете се обръщаха, преплитаха. Връзваха на възли. Където ледовития океан и бреговете на Ямайка се събираха и разделяха. Никога не съм брояла крачките с които вървиш, не съм гледала от къде идваш. Опитвах се да разбера кой кого намери, но не мисля, че има значение. Защото всеки край е начало и в мълчанието ни намирам вечността. Не знам дали ме е страх или съм спокойна, че веднага след тази вечност идва неизбежната самота. И всяко твое вдишване е като ново "сбогом" изгубено и несигурно, лежащо на пода, обиколено и затрупано с фасове и стотици "обичам те".
Малко подранило, но въпреки това "сбогом". Но ти трябваше да изчакаш, нима не е така?
Изпращаш човек като мен с усмивка, защото може би това е единствения правилен начин. Или ме превръщаш в светлината, която блести в очите ти в хубави дни, когато правиш нещата, които обичаш. Превръщаш ме в листата по дърветата или по-добре - игличките по борчетата. Превръщаш ме в радостта по празници и тъгата в понеделниците. Във въздуха който дишаш и дима, който издишаш. В кашлица и музика. Превръщаш ме в живот, но това би било жалко.
Бих предала вечността, защото това е най-близкото до рая, което някога ще получа. Всичко е направено за да се случи, но преди това трябваше да разбереш от къде идвам и къде отивам.
Най-накрая знам кое е мое. Трябваше да кажа "сбогом" за пореден път, трябваше да направя избор, който не беше мой. Да събера в куфар всичките ти усмивки и погледи и да тръгна, защото нима не е писано да се случи така? Трябваше да направя този избор. Защото сама правя изборите си, там е работата, може би не го разбираш все още.
Никога не останах на едно място. Може би и така трябва. Може би правя грешки, но винаги ще продължавам напред. (Защото както знаеш, минало не съществува, а спомените са избор) Когато нещо те задържа, си тръгваш. Птиците са направени за да летят. Погубих целия си живот и загубих скъп приятел, но винаги ще искам тази тераса и тези ръце пропити с болка и дрехи вмирисани от раздяла. Очи пълни със спомени и устни жадни за неизказани думи. Които само аз ще чуя, които само аз бих разбрала.
Трябва да съжалявам за това. Въздухът е толкова студен и наситен с гъста тъга разредена с аромата носещ се от косата ти и толкова различия...но бих използвала последния си дъх за да ти кажа, че те обичам. Или за да изкрещя "БЯГАЙ". Преди да е станало твърде късно. Усмивката ти избледнява в клоните на лятото, но моля те, дръж се за мен и ще минем покрай есента и зимата без да ни забележат.
Как би могла да кажеш, че си значела нещо такова за някой друг с чаша мента и очи като воденични камъни, седящ умилостивен от гласа ти в тихия сумрак на лятна тераса? На някой, на който липсваш всеки месец и който трябва да си отиде, но ти може би си ангелът от кошмарите му. Сянката в края на мислите, изстиналия чай на Коледа, студената страна на възглавницата.
Но можеш да спреш да губиш времето си с мен на тази тераса, защото вече си и гласът в главата ми. И ако не беше до мен точно в тази тишина щях да гледам хоризонта с вече залязлото слънце и щях да броя глътките мента докато станат достатъчно много, че да имам извинение може би да чуя гласа ти отново.
Цигарата догаря.
Мирише на макарони, а аз искам да прескоча ръба и да падна от проклетата тераса, но не мога, защото не трябва да пускам ръката ти (а и ще си разлея ментата) и когато гравитацията ни тегли към сигурна смърт ще полетим в обратната посока и може би ще кацнем на някоя звезда преди цигарата да е догоряла напълно. Ще се разпаднем някой ден, но трябва да знаеш, че преди да се разделим на съставните си части, аз дойдох за да остана. Дори да изпусна чашата през четвъртия етаж пак ще остана. Защото сама правя изборите си.
И докато мигнеш цигарата е филтър, терасата е история, всичко около нас е съвсем друго, но аз пак съм с теб. И ще бъда с теб в простотата на всеки малък момент (защото момента сам по себе си е вечност) и в дълбочината на всяка метафора.
И всеки момент има по една такава история развита в главата ми.
21:31:28
Секундата мина.