Понякога просто трябва да седнеш на пейката в някое октомврийско утро, когато слънцето е прекалено слабо да те топли, но достатъчно силно, че да не станеш на ледено кубче...и да се огледаш. Да разгледаш всички цветове които се сплитат на плитки в нишките на падналите вече листа, някога зелени. Както и цветовете в косата на някоя бабка, черни, сиви и бели, които някога са били огнено червени. Да видиш как върви леко прегърбена от раменете, натоварена с две-три прокъсани торби, облечена в тъмни, но топли есенни цветове. Повяхнала, но все още на крака, пристъпя леко сред листата по пътечката. Не бърза за никъде. Нима има за къде да бърза? Носът й е прегърбен в началото, сякаш кръглите очилца с рогови рамки му тежат, точно като на раменете й тежат всички тайни и премеждия от вижота й, а очите й са обременени с всичко което някога е видяла. Подритва несъзнателно кестените по земята и продължава да влачи крака напред, един пред друг...крака, които някога са подскачали и тичали по същата тази пътечка, осеяна със същите тези листа. Или може би са бродили обути във високи кубинки сред горите. Или във високи, червени токове, тропащи по паветата на центъра на града.
Червени като косата й.
И тя продължава да върви, макар че пръстите й са загрубели и ожулени от дръжките на торбите. Би могла да поседне и да си почине, но продължава да върви, бавно, ала сигурно. И когато се прибере вкъщи, навън все още ще мирише на есен, тя ще си направи чай, защото кафето вече не й понася, макар преди години да е пиела по нечовешки количества от кофеиновата напитка. Ще включи телевизора, но ще го намали, защото и без това недочува, а не би искала да обезспокои съседите си с шума. И без това, както всеки друг ден, няма нищо за гледане по телевизията. Затова ще насочи сините си (все още сини, макар изморени) очи към прозореца и ще гледа как дърветата стареят, точно като нея. Как листата й падат, както от раменета й падат тревогите на живота, пропъдени от успокояващите длани на старостта. Ще гледа как хора растат и те ще се променят пред очите й. Малки деца, които някога са я поздравявали и може би дори са й носели цветя, ще порастнат и ще я подминават по улицата, но тя само ще ги поглежда с изморените си сини очи и ще им се усмихва. Ще продължава да движи краката си бавно, да ги влачи сред есенните листа. Ще гледа как хора помагат на хора, как в малкия й апартамент се кръстосват юга и севера, но не ще прекара нито секунда в миналото. Защото тази жена беше, е и ще остане герой. Герой, който живее за днес, а не за утре, което може би няма да дойде. Герой по начина по който прави сутрешния, следобедния и вечерния си чай, герой по начина по който бели портокали в утринната тишина в кухнята, когато можеш да чуеш как собствената ти кръв блика сред вените ти ако се заслушаш достатъчно. Герой по начина по който реши бяло-сивата си коса и нито веднъж не се замисля за старите червени къдрици. Герой, защото не тя е стара, а миналото й. И не сивата й коса е стара, не прегърбените й рамене. Те са съвесем нови и са начина по който ще живее докато младата смърт дойде и й ги отнеме.
Стари са червените букли. Стари са все още запазените токчета в мазето, с които е бродила по паветата. Стари са спомените. Старо е миналото.
Но не и тя.
Ще пие чая си бавно, докато той не изстине, а тя не задреме на канапето върху тъмно червените възглавници.
Тъмно червени като старата й коса.
Тъмно червени като листата навън.
Тъмно червени като есенните залези.
Това е тя. Самата есен.
Съвсем млада, току що родена в утрините на Октомври и вечерите на Септември. С прегърбен нос, малки очила и тиха усмивка на герой. Един мълчалив, търпелив герой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар