Ти

Душата ти е красива. Толкова безумно, нелепо красива, а аз съм крайно изгубена в дълбоките очи на хората. И твоите. И ги обичам повече отколкото обичам светлината, водата и храната. И щом в 2 сутринта, когато ми се спи, химикалката и душата ми знаят само твоето име, макар че имат още толкова много за писане, значи наистина те обичам. Кожата ти е морето, а аз съм изгубения моряк след корабокрушението, носещ се без път, без посока. Аз съм хилядите малки рибки, които са страхливи, но знаят точно къде отиват и какво искат. Аз съм хищните акули, които искат всичко. Аз съм мудните водорасли и морски растения на дъното на океана, които се поклащат в ритъма на вълните, успокоени от сигурността на тоновете вода, деляща ги от сухоземната среда. Аз съм разбилия се в скалите кораб и потъналите корабокрушенци, неподвижни и безмълвни на дъното  на твоето величие. С широко отворени изумрудени очи и застинали изражения, хванати в жестоката клопка на красивата удавническа смърт. Аз съм пагубната участ на клетите затворници на водното царство. Аз съм скритата русалка, принудена да живее само на дъното и да се крие от целия външен свят, за да не бъде подложена на зверствата, на които човечеството е способно да причини на всичко малко по-различно от тях.
А ти си всичко около мен. Водата и танцуващите солени молекули диводороден оксид. Тишината на синьо-зелената маса. Ти си величието на стотиците километри спокойствие и напрежение в едно. Ти си водата която всички ние дишаме и хабитата на мен - най-разнообразното създание на тази красива вселена. Ти си това, заради което рибките се движат, агресията на акулите не умира. Ти си домът на русалката и музиката за поклащащите се водорасли. Ти си шумящата стихия и подводното царство, без което никой от тези няма да е жив.
Но и ти си причината клетия удавник да не диша вече.
И те обичам и потъвам в очите ти всяка изминала секунда
***
Косата ти е облаците на небето, а дъхът, който издишаш-ветровете. Аз съм малките течения които казват на хората с какви обувки да излязат утре. Аз съм и огромните унищожителни урагани, които носят разрушение на стотици хиляди хора и домове по света. Аз съм студените и топлите въздушни маси, които обикалят земното ни кълбо. Аз съм птиците, които летят на ята и търсят вечната топлина. Аз съм и птиците, които се раждат и според Съмърсет Моъм - умират сами. Аз съм тихите заледени върхове на планини, замръзнали в тишина сред снопове мъгла. Аз съм страховит гарван и величествен орел. Аз съм разбил се самолет с десетки жертви, които някога са били на път и са загинали на път. Аз съм човек, който скача и разтваря парашут, сам с мислите си на на пръв поглед вечния полет на сбъднатата мечта.
А ти си безтегловността на въздуха. Ти си това, което хората вдишват, за да издишат водороден двуокис. Ти си бурята в сърцата на съществата, ти си въздушната маса, която кара торнадото да руши. Ти си мястото, където живеят и летят птиците. Ти си небето и всичко, което ми дава живот. Ала си едничкото нещо, което така внезапно ми го взима.
И косата ти е красива, а аз бих могла да полетя, с думите, които изричаш и да обичам крилатата ти душа завинаги.
***
Сърцето ти гори като огън, а когато пръстите ни се докоснат - мога да се закълна, че от дланта ми можеш да си запалиш цигара. Аз съм горящото дърво в камината, което пука и дава топлината си на тихо момче с перо в ръка. Аз съм мощта на горящите сгради и спокойствието в нежността на почти угасваща свещичка. Аз съм упорита и незапалима клечка кибрит. Аз съм пламъкът, който ще вдъхне сила на цигарата ти и ще ти навреди. Аз съм топлината, която ти дава надежда в студените и затворени зимни дни. Аз съм светлината, която те води и в която се взираш докато навън се сипе мръсен сняг. Аз съм слънцето и всичко горящо, аз съм топка от светлина и топлина, която може да убива, но може и да щади.
Ти си искрата, която подпалва огъня. Ти си кислородът, без който той не гори. Ти си топлотата съпровождаща огъня и горещината, която ме прави това, което съм. Ти си любовта, която пали огъня в сърцето на писателя и жаркото слънце, което избухва в душата му на всяка кулминация в текста. Ти си жаравата, която прави огньовете толкова силни и неугасващи, че всички да виждат и усещат светлината им.
Ти си това, което ме топли, но и това, което така болезнено ме изгаря. Но те обичам. И докосвам нажеженото ти сърце с риск да се запаля, но няма огън без искра.
***
Очите ти са кафяво-зелени като гората, а душата ти е мълчалива като планината в утринната ноемврийска мъгла. Гледаш ме с очи спокойни като земята и отговаряш с тихата шептяща песен на горските листа.
Аз съм бодливите шипки по тихите горски пътечки. Аз съм зелената плесен и мъхът по дънерите. Аз съм вулканичните камъчета, изстинали и лежащи по криволичещи пътища. Аз съм красивите екзотични палми по бреговете на Хаваи и тъжните, умърлушени брези в Англия, чакащи своето лято под вечните дъждове. Аз съм пясъчните бури и плаващите пясъци. Аз съм костите на загиналия отшелник, слети с пръстта, аз съм маргаритките поникнали сред ребрата му.
Но ти си пръстта. Ти си зеленото вещество в листата. Ти си разперените дървесни клони, както и стотиците малки горски животни. Ти си бодлите на шипките. Ти си кората на дърветата и онова нещо, което кара борчетата и останалите иглолистни да бъдат вечнозелени. Ти си онази топлина, която природата излъчва, за да помага на наранени животни и да прави земята по-топла през студените сезони.
Ти си спокойствието, но и влудяващата тишина. Ти си самотата, която подстрекава самоубииците. Очите ти са най-красивите на света, но лесно бих могла да стана отшелник в душата ти. Лесно бих се изгубила по криволичещите пътеки. И въпреки това продължавам да вървя. Защото те обичам.
***
И така. Ти си водата, въздухът, огънят и земята. В края, след три часа писане, аз разбрах, че ти си всъщност...ти си света. Или поне моя свят. Ти си всичко материално и нематериално, ти си чувства и желания. Ти си страст и производителка на дъждобрани. Ти си гняв и библиотекарка. Ти си градинарка и ужас. Има те навсякъде, има те във всеки мой дъх, във всяко мое движение и във всяка моя мисъл. Съществуваш във всеки милиметър от моето съществуване.
Ти си Космосът, а аз съм Хаосът и заедно правим Всичко. Ние сме перфектната квинтесенция и сме никой отделно. Ти си времето, а аз съм времевите парадокси. Ти си дневната мудност, а аз - нощната креативност.
Обичам те. И знам, че и ти ме обичаш. И засега не знам дали има стихия, сезон или нещо на света по-силно от това.
Квинтесенцията ни е началото и края на света. А между тях - има време.