събота, 27 септември 2014 г.

Малки слънца и големи безкрайности

И кой каза, че сме малки?
Като човек, който може би е с всичкия си все още, човек, чиито крайници функционират напълно правилно, и човек, който заема едва 160 сантиметра от височината на вселената и 58 килограма от тежестта на човешките думи, съм чувала думите 'малка си' прекалено често.
И като чуя 'всички ние сме малки' съм готова да изкашлям всичките си вътрешности и да замерям с тях света. Малки спрямо кое? Малки спрямо Вселената? А ти откъде знаеш, че спрямо някоя друга вселена и някой друг човек, напълно идентичен на теб, не си 18 000 пъти по-голям? Откъде знаеш, че за съществата, които живеят в 2Д измерението, ти не си Бог? Откъде знаеш, че като изричаш думи, те не създават нови светове и измерения в които има същества идентични на нас, но с много по-малко възможности от твоите и моите?
Не знаеш. И въпреки това ти, като човек, като себе си, смееш да използваш определения като 'голямо' или 'малко' в един безкраен свят. Отредено ти е точно толкова място, колкото заемаш и независимо от това дали материално и чисто физически се приемаш за голям или малък, душевно ти си гигант.
Приятел от детството, чието име Славеше Светлината, се върна в дните ми с гръм и трясък, хвана залепналите ми клепачи и така ми отвори очите и съзнанието, че едва не ми разпори главата. Помня като бях малка, как винаги ходеше бос и пипаше нещата толкова тежко, а думите му съсичаха като бръсначи. Гледахме се как растем и се променяме,  но колкото и да се променям аз винаги ще помня как в апартамента му миришеше на кафе и прегорени картофи. Абсолютно винаги. Влизах и миризмата беше толкова силна, че все едно в момента в който прекрачех прага започвах да дъвча цели зърна кафе. Понякога още усещам как като говори ме лъхва това ухание.
И да, преди 15 години също бяхме малки. Сега не сме много по-големи, но господи, той се е превърнал във същински великан! По-велик от всички и вече светлината не е само в името му, но и струи от него самия. Най-чистото и красиво нещо на тази планета е да видиш как лицето на някого гори и как разтърсва цялото си тяло, осъзнавайки огромните емоции и чувства, които изпитва. И това малко дете, което ходеше босо по калдъръмените улици и летеше заедно с въздуха и пролетния южняк, сега е човек. Човек, който като говори крещи рими и поезии за ухото на някой, чиито очи са още затворени. Човек, който държи своето време в двете си кокалести шепи и знае, че е чисто гол пред света и само това може да предложи - време и себе си. А това 'себе си', човече, това 'себе си' е толкова безкрайно. Любовта в това 'себе си' и отдадеността в това, което влага у хората, е най-безкрайното нещо. От света само съм искала да съм щастлива и да виждам щастие. У него виждам не само щастие, но и безметежност. Безвремие. Всеки един от нас пази в него всичко, създадено на този свят. Пази знание и възможности, пази въображение, което може да увие цялата безкрайност в която живеем в пашкул и после, когато тя се разгърне, да я направи 18 000 пъти по-безкрайна. Благословени сме да бъдем това, което сме и да пазим в себе си търпението и огъня на човечността и инстинктите. Този Рай, за който всички копнеем, не е нито там където сме си измислили, че е, нито тук на земята. Той е в самите нас.
И щом това босо момче, което знае само светлина от началото на живота си, може да види съзвездия в две човешки очи, щом може да усети как цялата вселена се върти с неузнаваема скорост и изригва, връща се в началото, обръща се, гърми, трещи, то тогава той може всичко. 
Държи в ръцете си времето. И само чака за да го пръсне на малки топчета по ръбовете на нашата безкрайност и да го тъпче, да го огъва и да го превърта, защото не е ли за това времето, за да бъде то разтегливо и променливо. За да ни кара да се пренапишем и чуем отново, на запис. 
Понеже най-красивият късмет е късметът на чакащия. Чакащият събира у себе си всички планети и слънца и ги държи. С двете си човешки ръце.
И после ми кажете, че
това
е
малко.

неделя, 21 септември 2014 г.

Обикновени бисквити.

Понякога се събуждаш от животинска жажда и същевременно почти спукан пикочен мехур, в малка стая на втория етаж на къщата на баба ти, в китно селце оросявано от дъждовните капки, брулено от немирния северняк и озвучавано от горските нощи. Тогава святкаш нощната лампа, която облива стаята и най-вече леглото ти в мека червена светлина. Завърташ кокалестия си задник на мекото легло и започваш бавно, но блажено да преживяш обикновени бисквити и да слушаш дъжда. Представяш си как всяка капка е един човешки живот, докато трохите се трупат на чаршафа под теб. Навеждаш се, вадиш химикалка и тетрадка изпод леглото, понеже знаеш, че подобни писателски просветления не бива да се изпускат, защото после може горчиво да съжаляваш. Знаеш, че когато музата ти подаде пръстче, е добре да отхапеш цялата й ръка поне до рамото. Лежиш завит с около една дузина одеяла, зяпнал прозореца с полу-отворена уста пълна с обикновени бисквити, с физиономия на човек, който решава много важно житейско премеждие.
И тогава осъзнаваш, че я обичаш. Не, не бисквитата. Нито къщата. Нито дори червената лампа. Така де, тях също ги обичаш (иначе без тях, как щеше да прозреш?), но не по тоя начин.
Обичаш нея. И в 3 и половина сутринта, Господи, как бих искала да заспя спокойно без тя да налита в съня ми като разярено врабче върху купчината трохи по чаршафа. Как бих искала да натъпча проклетата бисквита в устата си без да изгубя апетита си още на втората хапка, по простата причина, че се храна само от мисълта за нея.
Но всъщност...напълно съгласна съм да умра от безсъние и глад, стига да знам, че тя ще бъде там, до мен, истинска. И да знам, че всичко досега не е било само хубав сън или видение посред пустиня.
А тя май...е по-истинска от всякога сега. Иначе точно в този момент коремът ми нямаше да издава такива дивашки звуци, а очните ми ябълки нямаше да светят като крушки.
Истинска е. Не като ония комари дето според селяните били колкото плъхове. Нито плъховете дето били колкото котки. Истинска точно колкото бисквитата в ръката ми и дори по-истинска от дъжда навън. А тия бисквити са си бая истински, имайки предвид, че от две можеш да заситиш 40 годишен мъж. Истинска. Иначе нямаше още да усещам допирът на кожата й до моята, нямаше да усещам уханието на лавандула или очите й. Нямаше да чувам ритъмът на сърцето й. Защото колкото и да ми се иска, не бих могла да обичам толкова силно някой, който не съществува.
Но знам, че и ти ме обичаш. И като гледам тоя прозорец. Като слушам гръмотевиците навън и като поглеждам недоверчиво открехнатата врата, знам. Нещо в червената светлина ме кара да съм убедена в твоето и моето съществуване като едно цяло, което не може да бъде разделено вече, независимо какво се случи. Понеже, май се оказа, че...не съм била съвсем права за спомените. Те са избор до момента в който не станат реалност. Можеш да избираш какви спомени да правиш, но не и кои да си спомняш.
А дори да можех, аз щях да избера да те помня. И съм готова да ти дам
и свобода
и
изкуство.

понеделник, 15 септември 2014 г.

Самодивата, Паякът и Козирогът

Сутринта, час преди слънцето да изгрее и малко преди дъждът да спре да тропа на прозореца ми, морето се събуди преди мен. Усещах целувките на първите сутрешни вълни по върховете на пръстите си. Знаех, че ако не отворя очите си скоро, приливът ще ме отнесе с него. Затова събрах косата си на кок, и затичах боса по плажа докато не стигна скалите при кея. Седнах отново. Тази сутрин морето беше изхвърлило стотици малки миди на брега, които скоро щяха да излязат от черупките си за да изсмучат водата от пясъка. Вероятно щяха да умрат при отлива. Но като ги гледах, знаех, че има и такива, които приливът ще вземе в прегръдките си и ще ги върне по домовете им. Или дори да им даде много по-добри домове. Знаех, че щеше да ги носи с хиляди течения и да ги завлече в световния океан и исках, боже как исках, да ги предупредя. А те не бяха ли само деца? Нямаше ли кой да им каже, че половината ще умрат, а другата половина ще трябва да изминат още години път в морето за да намерят отново комфорта на лепкавия пясък по дъното и пак да видят магическите танци на подводните водорасли и морски треви, които се въртяха и виеха с всяка вълна като вили на мост.
Слязох от скалата и събрах няколко миди в шепата си. Исках да ги хвърля надалеч в морето и да съкратя мъките им, но не можах. Знаех, че всички те ще изминат пътя, който им е писан и ще им се случи точно това, което съдбата им е отредила и без аз да се меся в техния живот. Върнах ги по местата им на мокрия пясък, където вълните аха-аха да ги вземат, но само галеха черупките им и се връщаха. Все едно не смееха да докоснат нищо и беше прекалено рано сутринта за да сграбчват животи и да оплитат съдби.
Качих се на скалите и се покатерих по тях, а от там, скочих на кея. Бях боса и камъните се забиваха болезнено в ходилата ми, но аз продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина от там. Кеят беше дълъг и вечер, морето се разбиваше в него на милиони малки капки, които в полета си ставаха на стъкла и се забиваха в тези, които омърсяваха това място.
Мъглата беше прекалено гъста. Носеше се на пластове над камъните и водата, сякаш се опитваше да погълне всичко в студената си, умряла вече прегръдка и да ни понесе чак в облаците заедно с нейното собствено издигане, което щеше да се случи по обяд. Виждах образи. Знаех, че щях да ги видя. Трябваше да ги видя. Трябваше да говоря с всеки от тях. За да видя и разбера, кое е минало и кое трябва да започне.
Броях крачките си и преди да направя десет пред мен се изви образа на самодива. Помня, че снагата й бяха дълги и бели, беше боса, но краката й се носеха няколко сантиметра над камъните. Кожата й беше порцеланова и изглеждаше толкова крехка. Сякаш че ако духнех или ако дишах по тежко, тя щеше да се превърне във водни капки и да падне в морето или да се слее с мъглата. По някаква причина косата й беше тежка и черна като катран, а очите й бледо сиви, като на слепец. Носеше дълга, бяла риза, която почти се сливаше с кожата й. Гледаше през мен. Можеше да ме убие, можеше да направи всичко, което поиска, но не ме докосна.
- Аз съм твоята нужда. Ти беше тук да ме спасиш, а аз бях тук за да бъда спасявана само от теб. - знаех, че е права и знаех, че говори истината. - Вече ме спаси. Свободна си от мен.
Откъсна един косъм от косата си, сложи го на рамото ми и се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя пет пред мен се изправи човек.
Строен и по-висок от мен, с лешникови очи, в които лежеше жена. Гола, ниска жена с гарваново черна коса. Тя живееше там. Алергия Отпаяци се смееше и дишаше, говореше си сама и почистваше очите му. Виждах я как ми маха и дори я чувах как шепти от лявото му око и как се кикоти от дясното.
На рамото си имаше огромен черен паяк. Само един. По-голям от главата му. Странно как първо забелязах малкото човече в зениците му, а след това видях ненормално голямото животно, което лазеше по ръката му и въртеше огромните си черни очи.
- Аз съм твоето равновесие. - проговори ми с тих и спокоен глас. Паякът продължаваше да лази по него. - Ти беше тук да гориш, а аз бях тук да те гася. Сега вече ти си спокойна. Ти сама избираш кога да пламтиш и кога да замръзнеш. Нямаш нужда от мен. Свободна си. Аз също.
Тогава свали паякът от рамото си и го остави на земята пред краката ми. Той завъртя няколко пъти очите си и полази към скалите. Там се скри. Погледнах мъжа срещу мен и видях, че очите му са...в първия момент помислих 'празни. те са празни.' Не. Те бяха чисти. Докато успея да го попитам, той също се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя три, сред мъглата два рога. Дълги и извити, стърчаха след земните облаци и се въртяха. Страхувах се. Исках да се върна, но продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина през всичко това.
Пред мен се изправи полу-човек полу-козирог. Имаше ръце и човешки торс, но копитата му тропаха заплашително и накланяше бавно главата си с рога сочещи прави към мен. Беше най-страшното нещо, което някога съм виждала. Това същество беше символ на тъмната страна на човечеството, всичко срамно и долно пред което се страхуваме да се изправим. Виждах решителност и зло в очите му и знаех, че за него поражението не е причина да напусне полесражението. Погледът ми започна да блуждае, понеже знаех, че ако го погледна отново ще проявя ясно уязвимите места в психиката си - това, което приемам и това, което отхвърлям. У него разпознавах обвързаност, слепота и по-късно, но неизбежно страдание. Душата му, ако изобщо имаше такава, ми се струваше като каменна сграда в която човек сам се зазижда. Дори мъглата се отдръпваше от него.
- Аз съм твоята грешка. Тук си за да ме повтаряш. Отново и отново. - говорът му кънтеше от водните стени. и се връщаше като ехо, което се губеше и оплиташе в мъглата. Думите се чуваха наобратно, сякаш някой обладан от дявола ги крещеше в ушите ми. Копитата му затропаха към мен, но знаех, че няма накъде да избягам. Обгърнах се с ръце и се приготвих да се върна в началото на кея. Щеше да ме удари с рогата си и да ме запрати пак там, от където бях тръгнала. Щеше да ме върне в гьола, от който едвам излязох.
Тогава в пръстите ми се оплете нещо. Погледнах и видях дебелия черен косъм, който в този момент порасна осезаемо и се превърна в огромно корабно въже, което само полетя и овърза краката на съществото. То се препъна и грохна тежко на земята, вдигнаха се кълба прах и видях яростта в очите му.
Почти изправен отново, пак тръгна към мен, но тогава забелязах нещо черно на човешкия му гръб. Видях няколко лъскави шаващи очи и видях отровно ухапване.
Отново падна.
Почти мъртъв, агонизиращ от отровата на паяка.
Заобиколих умиращото животно и стигнах до края на кея. Вдишах дълбоко студения сутрешен въздух и най-после видях изгрева. Чух рев.
Обърнах се и видях как с човешките си ръце, той откъсна единия си рог и го заби в сърцето си за да спре болката. Уби изначално чистата си душа с животинската си физика. Уби се сам. Сложи край на всичко.
Затворих очи и се гмурнах в студената вода, която ме пое в прегръдките си и ме понесе по течението. Спокойно и сигурно.
Сега вече, можех да започна.