Обикновени бисквити.

Понякога се събуждаш от животинска жажда и същевременно почти спукан пикочен мехур, в малка стая на втория етаж на къщата на баба ти, в китно селце оросявано от дъждовните капки, брулено от немирния северняк и озвучавано от горските нощи. Тогава святкаш нощната лампа, която облива стаята и най-вече леглото ти в мека червена светлина. Завърташ кокалестия си задник на мекото легло и започваш бавно, но блажено да преживяш обикновени бисквити и да слушаш дъжда. Представяш си как всяка капка е един човешки живот, докато трохите се трупат на чаршафа под теб. Навеждаш се, вадиш химикалка и тетрадка изпод леглото, понеже знаеш, че подобни писателски просветления не бива да се изпускат, защото после може горчиво да съжаляваш. Знаеш, че когато музата ти подаде пръстче, е добре да отхапеш цялата й ръка поне до рамото. Лежиш завит с около една дузина одеяла, зяпнал прозореца с полу-отворена уста пълна с обикновени бисквити, с физиономия на човек, който решава много важно житейско премеждие.
И тогава осъзнаваш, че я обичаш. Не, не бисквитата. Нито къщата. Нито дори червената лампа. Така де, тях също ги обичаш (иначе без тях, как щеше да прозреш?), но не по тоя начин.
Обичаш нея. И в 3 и половина сутринта, Господи, как бих искала да заспя спокойно без тя да налита в съня ми като разярено врабче върху купчината трохи по чаршафа. Как бих искала да натъпча проклетата бисквита в устата си без да изгубя апетита си още на втората хапка, по простата причина, че се храна само от мисълта за нея.
Но всъщност...напълно съгласна съм да умра от безсъние и глад, стига да знам, че тя ще бъде там, до мен, истинска. И да знам, че всичко досега не е било само хубав сън или видение посред пустиня.
А тя май...е по-истинска от всякога сега. Иначе точно в този момент коремът ми нямаше да издава такива дивашки звуци, а очните ми ябълки нямаше да светят като крушки.
Истинска е. Не като ония комари дето според селяните били колкото плъхове. Нито плъховете дето били колкото котки. Истинска точно колкото бисквитата в ръката ми и дори по-истинска от дъжда навън. А тия бисквити са си бая истински, имайки предвид, че от две можеш да заситиш 40 годишен мъж. Истинска. Иначе нямаше още да усещам допирът на кожата й до моята, нямаше да усещам уханието на лавандула или очите й. Нямаше да чувам ритъмът на сърцето й. Защото колкото и да ми се иска, не бих могла да обичам толкова силно някой, който не съществува.
Но знам, че и ти ме обичаш. И като гледам тоя прозорец. Като слушам гръмотевиците навън и като поглеждам недоверчиво открехнатата врата, знам. Нещо в червената светлина ме кара да съм убедена в твоето и моето съществуване като едно цяло, което не може да бъде разделено вече, независимо какво се случи. Понеже, май се оказа, че...не съм била съвсем права за спомените. Те са избор до момента в който не станат реалност. Можеш да избираш какви спомени да правиш, но не и кои да си спомняш.
А дори да можех, аз щях да избера да те помня. И съм готова да ти дам
и свобода
и
изкуство.