Самодивата, Паякът и Козирогът

Сутринта, час преди слънцето да изгрее и малко преди дъждът да спре да тропа на прозореца ми, морето се събуди преди мен. Усещах целувките на първите сутрешни вълни по върховете на пръстите си. Знаех, че ако не отворя очите си скоро, приливът ще ме отнесе с него. Затова събрах косата си на кок, и затичах боса по плажа докато не стигна скалите при кея. Седнах отново. Тази сутрин морето беше изхвърлило стотици малки миди на брега, които скоро щяха да излязат от черупките си за да изсмучат водата от пясъка. Вероятно щяха да умрат при отлива. Но като ги гледах, знаех, че има и такива, които приливът ще вземе в прегръдките си и ще ги върне по домовете им. Или дори да им даде много по-добри домове. Знаех, че щеше да ги носи с хиляди течения и да ги завлече в световния океан и исках, боже как исках, да ги предупредя. А те не бяха ли само деца? Нямаше ли кой да им каже, че половината ще умрат, а другата половина ще трябва да изминат още години път в морето за да намерят отново комфорта на лепкавия пясък по дъното и пак да видят магическите танци на подводните водорасли и морски треви, които се въртяха и виеха с всяка вълна като вили на мост.
Слязох от скалата и събрах няколко миди в шепата си. Исках да ги хвърля надалеч в морето и да съкратя мъките им, но не можах. Знаех, че всички те ще изминат пътя, който им е писан и ще им се случи точно това, което съдбата им е отредила и без аз да се меся в техния живот. Върнах ги по местата им на мокрия пясък, където вълните аха-аха да ги вземат, но само галеха черупките им и се връщаха. Все едно не смееха да докоснат нищо и беше прекалено рано сутринта за да сграбчват животи и да оплитат съдби.
Качих се на скалите и се покатерих по тях, а от там, скочих на кея. Бях боса и камъните се забиваха болезнено в ходилата ми, но аз продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина от там. Кеят беше дълъг и вечер, морето се разбиваше в него на милиони малки капки, които в полета си ставаха на стъкла и се забиваха в тези, които омърсяваха това място.
Мъглата беше прекалено гъста. Носеше се на пластове над камъните и водата, сякаш се опитваше да погълне всичко в студената си, умряла вече прегръдка и да ни понесе чак в облаците заедно с нейното собствено издигане, което щеше да се случи по обяд. Виждах образи. Знаех, че щях да ги видя. Трябваше да ги видя. Трябваше да говоря с всеки от тях. За да видя и разбера, кое е минало и кое трябва да започне.
Броях крачките си и преди да направя десет пред мен се изви образа на самодива. Помня, че снагата й бяха дълги и бели, беше боса, но краката й се носеха няколко сантиметра над камъните. Кожата й беше порцеланова и изглеждаше толкова крехка. Сякаш че ако духнех или ако дишах по тежко, тя щеше да се превърне във водни капки и да падне в морето или да се слее с мъглата. По някаква причина косата й беше тежка и черна като катран, а очите й бледо сиви, като на слепец. Носеше дълга, бяла риза, която почти се сливаше с кожата й. Гледаше през мен. Можеше да ме убие, можеше да направи всичко, което поиска, но не ме докосна.
- Аз съм твоята нужда. Ти беше тук да ме спасиш, а аз бях тук за да бъда спасявана само от теб. - знаех, че е права и знаех, че говори истината. - Вече ме спаси. Свободна си от мен.
Откъсна един косъм от косата си, сложи го на рамото ми и се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя пет пред мен се изправи човек.
Строен и по-висок от мен, с лешникови очи, в които лежеше жена. Гола, ниска жена с гарваново черна коса. Тя живееше там. Алергия Отпаяци се смееше и дишаше, говореше си сама и почистваше очите му. Виждах я как ми маха и дори я чувах как шепти от лявото му око и как се кикоти от дясното.
На рамото си имаше огромен черен паяк. Само един. По-голям от главата му. Странно как първо забелязах малкото човече в зениците му, а след това видях ненормално голямото животно, което лазеше по ръката му и въртеше огромните си черни очи.
- Аз съм твоето равновесие. - проговори ми с тих и спокоен глас. Паякът продължаваше да лази по него. - Ти беше тук да гориш, а аз бях тук да те гася. Сега вече ти си спокойна. Ти сама избираш кога да пламтиш и кога да замръзнеш. Нямаш нужда от мен. Свободна си. Аз също.
Тогава свали паякът от рамото си и го остави на земята пред краката ми. Той завъртя няколко пъти очите си и полази към скалите. Там се скри. Погледнах мъжа срещу мен и видях, че очите му са...в първия момент помислих 'празни. те са празни.' Не. Те бяха чисти. Докато успея да го попитам, той също се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя три, сред мъглата два рога. Дълги и извити, стърчаха след земните облаци и се въртяха. Страхувах се. Исках да се върна, но продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина през всичко това.
Пред мен се изправи полу-човек полу-козирог. Имаше ръце и човешки торс, но копитата му тропаха заплашително и накланяше бавно главата си с рога сочещи прави към мен. Беше най-страшното нещо, което някога съм виждала. Това същество беше символ на тъмната страна на човечеството, всичко срамно и долно пред което се страхуваме да се изправим. Виждах решителност и зло в очите му и знаех, че за него поражението не е причина да напусне полесражението. Погледът ми започна да блуждае, понеже знаех, че ако го погледна отново ще проявя ясно уязвимите места в психиката си - това, което приемам и това, което отхвърлям. У него разпознавах обвързаност, слепота и по-късно, но неизбежно страдание. Душата му, ако изобщо имаше такава, ми се струваше като каменна сграда в която човек сам се зазижда. Дори мъглата се отдръпваше от него.
- Аз съм твоята грешка. Тук си за да ме повтаряш. Отново и отново. - говорът му кънтеше от водните стени. и се връщаше като ехо, което се губеше и оплиташе в мъглата. Думите се чуваха наобратно, сякаш някой обладан от дявола ги крещеше в ушите ми. Копитата му затропаха към мен, но знаех, че няма накъде да избягам. Обгърнах се с ръце и се приготвих да се върна в началото на кея. Щеше да ме удари с рогата си и да ме запрати пак там, от където бях тръгнала. Щеше да ме върне в гьола, от който едвам излязох.
Тогава в пръстите ми се оплете нещо. Погледнах и видях дебелия черен косъм, който в този момент порасна осезаемо и се превърна в огромно корабно въже, което само полетя и овърза краката на съществото. То се препъна и грохна тежко на земята, вдигнаха се кълба прах и видях яростта в очите му.
Почти изправен отново, пак тръгна към мен, но тогава забелязах нещо черно на човешкия му гръб. Видях няколко лъскави шаващи очи и видях отровно ухапване.
Отново падна.
Почти мъртъв, агонизиращ от отровата на паяка.
Заобиколих умиращото животно и стигнах до края на кея. Вдишах дълбоко студения сутрешен въздух и най-после видях изгрева. Чух рев.
Обърнах се и видях как с човешките си ръце, той откъсна единия си рог и го заби в сърцето си за да спре болката. Уби изначално чистата си душа с животинската си физика. Уби се сам. Сложи край на всичко.
Затворих очи и се гмурнах в студената вода, която ме пое в прегръдките си и ме понесе по течението. Спокойно и сигурно.
Сега вече, можех да започна.