Някога случвало ли ви се е, драги читатели, да изпитвате толкова огромна ненавист към някой човек, че в момента в който чуете името му или усетите аромата му някъде около себе си, дробовете ви да се свиват до две малки камъчета и да започвате да кашляте черупки от раци?
Е, на мен ми се случи.
Стоях в подлеза на метрото и не обръщах почти никакво внимание на това, че стола се клатеше по безобразен начин и скърцаше заплашително, на ръба да се счупи. Обикновено, в друг ден, когато мозъка ми не беше в мъглата на съвсем далечни и други мисли, бих го сменила с някой, който не е в чак такова окаяно състояние. Но сега вдигах единия си крак периодично и измествах тежестта си напред-назад с цел да не го дотроша. Въпреки това не ставах. Гледах върховете на пръстите си, които бяха толкова червени и горещи, че може би ако докоснех масата, щях да я разтопя зелената пластмаса. Очите ми се въртяха прекалено бързо, но не се спираха на нищо. Хората, които минаваха единствено натягаха още обстановката около мен и ми се струваха като великани, които придърпват тавана по-близко към пода и правят светлината в подлеза още по-оскъдна. Миришеха лошо и дишаха на пресекулки. Сенките им се навеждаха към мен и обгръщаха цялото ми тяло, а аз от време на време стисках клепачи, за да не виждам колко са грозни и страшни. Левият ми крак, както в повечето такива ситуации, подскачаше през две секунди. Не през повече или по-малко от две, точно през две. В тесните велурени обувки, пръстите на краката ми също туптяха от горещина и се свиваха в ужасни конвулсии. Усещах остра болка в кръста, която минаваше през бъбреците ми и стигаше по някакъв неведом път до стомаха ми, като го мачкаше и размесваше като топка тесто. Не можех да преглътна, понеже езика ми беше залепнал някъде за небцето. Може би в този момент цялото ми тяло беше окупирано само и единствено от агресия. Гняв. Държах последния конец от самоконтрола ми, но нещо ме накара да го издърпам с всичка сила и да го разградя на съставните му части.
Нямате си на идея колко време съм стояла в тази позиция, опитвайки се да успокоя пулса си и да накарам пръстите ми да спрат да туптят толкова бясно. Нямате представа, че за да изстудя краката и ръцете си, ми се наложи да отрежа една купчина коса и да се залея триста и един пъти с ледено студена вода. И докато прогоня някакъв клоун, ми трябваха поне сто клаксуна в далечината. Които свиреха и ехтяха в коридорите на празното ми вече сърце. Трябваха ми сто бухалки с които да го ударя, а аз му ги давах и му позволявах да ме налага с тях всеки ден.
На масата около мен имаше още два стола. Те бяха здрави (за разлика от моя), но стояха празни и в тях седяха само призраците на хора, които искам да имам, но не съществуват. Душите на приятели, които никога не съм имала близо до себе си. Глухите, но мъдри думи на хора, които не съм чула да говорят нещата, които аз бих казала. Не съм ги чула и да ги разбират. Празни столове.
А хиляди хора минават, под земята, в метрото, винаги е било гъчканица. Само аз стоя и не мърдам. Аз и онзи грозен, ужасяващ клоун, в края на подлеза. Гледа ме с малките си лешникови очи, които крие зад черни рамки. Той е моето въображение. Той поемаше форми, които исках да има. Но сега беше себе си. В ръцете си държеше труповете на хората, които трябваше да са на двата стола до мен. Само душите им бяха живи и още седяха сред тълпата. Но какво е онова, което не мога да видя и онова, което ме увива като пашкул и ми пречи да дишам, пречи ми да стана и да го убия?
Страх.
Държеше ги в ръцете си. Виждах безжизнените им тела. Оцветени в различни цветове. Виждах рогата му. Дълги и извити, как стърчаха над главите на хората.
Нима само аз можех да го различа? Нима никой друг не виждаше, че самият дявол седеше по средата на студения коридор и носеше два трупа, които щеше да потопи в казан пълен с морфин съвсем скоро?
Затворих очи отново. Сърцето ми биеше в ушите като огромен барабан. Когато ги отворих, той седеше до мен. Имаше четвърти стол на масата.
Очаквах, че този четвърти стол си е отишъл завинаги, но ето че пак дойде. Гледаше ме право в очите и лицето му беше разтеглено в налудничава усмивка. Усещах как земята гърми под краката му. Страх и гняв се сплитаха на тънка рибена кост по гръбнака ми и се увиваха около шията ми. Душаха ме, а аз не можех да издам нито звук. Всичко което казах, застана срещу мен. Собствените ми думи сега поеха образа на Дявол и се надвесиха над мен, готови да ме залеят с лава.
- Аз съм Сатаната. Пак се срещаме. Вече не съм на твоя страна.- проговори той. - И нищо няма да ме задоволи освен душата ти. - Кокалестите му пръсти посегнаха към моите.
Тогава нещо се скъса.
Можех да го убия. Можех да счупя стола в главата му, можех да изсмуча душата му както той изпи моята. Можех да го изпепеля, защото сега цялата бях пламък. Не само пръстите ми горяха, а и вътрешностите ми. Около нас нямаше никого.
Хванах лицето му в шепите си гледах как усмивката му се топи и разтича. Как боята по лицето му пада, а очите му се обръщат.
- А аз съм Съдбата. И краят е тук. - отвърнах.
После избягах завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар