Това виждаш когато крещиш прекалено дълго във възглавница и след това отвориш очите си. Малки прашинки светлина, сини и бели, как летят от слепоочието ти към средата на ириса. И докато не мигнеш, те стоят там. Като малки снежинки, много малки, които са стояли по вътрешността на черепа ти и щом извикаш, те се разпръскват по цялото ти тяло. Гъделичкат глезените ти и излизат пред очите ти. Все едно си изкарал зима траеща точно 12 месеца и 24 дни. Или все едно никой не е почиствал прахта от черепа ти точно толкова време и щом удариш силно тя се вдига на облаци и пътува през цялото ти съзнание.
Като призрака на човек, който вече не съществува.
Като образа на някой, който никога не го е имало.
Като споменът от изгубен приятел.
Като отрязан сноп коса, който се пръсва по леглото ти.
Като да гледаш себе си, как отиваш на другия край на континента и знаеш, че част от теб си е отишла завинаги. Няма да се върне.
И колкото и да хващаш тези прашинки, колкото и да ги гониш, колкото и да крещиш, те стават все повече и все повече. Те минават през пръстите ти, напомнят ти кой си, кой си бил и кой искаш да бъдеш. Някои от тях са като малки игли и се забождат право в предната част на мозъка ти. Други са меки и кръгли, отблъскват се от миглите ти и се залепват по стената над леглото ти. Там стават на снимки. Има и някои, които са като водни балончета, но щом плеснеш с ръце и ги спукаш, водата от тях влиза в носа и устата ти и те трови дни наред, докато не промиеш стомаха си със спирт.
Но ти си огън. Има хора, които просто горят. И ти си един от тях. Вървиш и размекваш леда през зимата, палиш дървета и розови храсти през лятото. Хора като теб и мен палят цигарата си с поглед и я гасят с едно духване. Когато се здрависваме с някого, оставяме дланта си прогорена в тяхната, за да не ни забравят никога. Когато обичаме някого, го обгръщаме в пламъци без да сме наясно, че съвсем скоро ще се превърне в пепел. Горим навсякъде. Горим пред всеки и никой не може да ни погаси. Можем да минем от малка свещичка в църквата до огромен горски пожар, нанасящ непоправими щети. Не сме адекватни. Нито контролируеми. Ние сме просто огън.
Не можем да избягаме от себе си и никой не може да избяга от нас. А ето, че и огънят може да вижда сини и зелени светлини, които се реят пред погледа му без всъщност да са там. Балончета от спомени и прах от гърлата на хора, които са го палили. Игли от игленици на лъжци и истории за краища от незавършени книги. Понеже всеки огън държи в сърцето си малко лед. Затова и спомените ни са оцветени в синьо и бяло. Затова и всичко вътре в нас студи. Затова гасим цигарите си с дъха си. Понеже ако горим и отвътре, ще бъдем поданици на собствената си природа. А не можем да си го позволим. Понеже сме огън. Понеже сме огън и лед и не можем да си позволим да се разкъсаме по средата. Защото всеки, който някога сме познавали е хвърлял преспите си в душите ни, а всеки който ни е изоставил ги е топил като ни е карал да погледнем вътре в себе си и да се стоплим сами.
Идва ден, когато всеки един от нас иска да изгори. Идва ден, когато изначалната ни искра трябва да ни целуне, да вдиша в нас съвсем малко топлина и да разтопи всичко в бъбреците, дробовете и сърцата ни. После да бяга колкото му крака държат. Да тича и да не се обръща повече, защото ще горим с часове, дни, седмици може би и месеци. Зимата няма да бъде там да ни спаси и ще се отдадем на себе си. Напълно и само на себе си.
После дни наред приятелите ми ще идват около лагерния огън, ще свирят на китари и ще пеят песни за една горяща душа, която не успя да се успокои до сетния си ден.
И малко от нас, огньовете, разбират, че когато някой накара огън да скрие лице във възглавницата си и да крещи сподавено осем минути и 23 секунди...щом отвори очите си ще види не обикновените светлини, които виждат всички, а...
искри.
Няма коментари:
Публикуване на коментар