Една жена.

Една жена.
Седеше на пейката в парка. От години не беше мръднала. Косата й беше черна като катран, а очите й мръсно кафяви. Устните й бяха червени, а кожата бяла. Приличаше на Снежанка. Беше тънка, като струна на китара.
Беше лъгла толкова много през живота си. Беше още млада. Недостатъчна за себе си, опитваща да се намери във въображението си. Толкова невинна.
Беше преживяла самолетна катастрофа. Точно над морето. Много хора умряха, но тя беше единствения оживял. Самолета падна в морето. Никой не знаеше как се е спасила. Инцидента се беше случил преди година и от тогава тя седеше на все същата пейка в парка. Различни журналисти идваха да я разпитват за случилото се, но тя отказваше да каже каквото и да е. Не знаеха кои са близките й. Не беше записана никъде. Никой не можеше да намери роднините или приятелите й. Никой не я познаваше.
А тя дори не се хранеше. Не пиеше вода. По някое време някой оставяше кочан хляб на пейката и тя даваше половината на птиците. Пиеше само дъждовна вода. Когато валеше, протягаше шепите си и пиеше от там. Всички мислеха, че е луда. Някои си мислеха, че е парализирана, но на тях тя им се усмихваше и им махаше, за да ги подсети, че може да движи цялото си тяло.
За 12 месеца идваха всякакви хора при нея. Писатели, художници, журналисти. Китаристи й свиреха красиви песни, пееха й. Молеха я, падаха в краката й, мислеха си че е пратеница на Бог. Като я питаха как се е спасила от потъналия самолет тя само казваше
'Сама'
и ги отпращаше с поглед.
Някои я следяха. Седяха зад дърветата и я снимаха с камери. Понякога, преди да се смрачи, я чуваха да си говори сама. Отговаряше на незададени въпроси и разказваше истории, които никой не е поискал да чуе. Когато някой жив човек я попиташе, тя просто си мълчеше и се усмихваше. Но щом останеше сама разказваше страшни и красиви истории. Смееше се и понякога дори плачеше. Точно като жив човек.
След време интересът отмина. Никой вече не идваше да я търси. Само бездомниците са навъртаха около нея и някоя друга котка скачаше на пейката. Гълъбите кацаха по нея. Тя дишаше леко и не ги пъдеше. Само стоеше и гледаше напред. Трябваше да се загледаш в очите й, за да разбереш, че почти не мига.
По едно време, след вече две години, тя беше станала толкова слаба, че кожата й беше пожълтяла. Щеше да умре на пейката, там, пред църквата. Никой поп не слезе да я пощади, господ не я изправи. Очите й се бяха врязали надълбоко в черепа, а косата й беше изтъняла. Пръстите й трептяха, когато листата на дърветата в парка се размърдаха. Тишината я беше подлудила. А самотата беше на път да я убие.
Един мъж седна до нея. Той беше от другаде. Беше чужд на това място. Не беше чувал за нея по новините и не беше чел за нея по вестниците и тя узна това само по погледа му. Усети силното му ухание на лавандула.
- Извинете, имате ли огънче? - попита я той. Не я попита 'как сте оцеляла' или 'защо не мърдате', не я питаше обичайните въпроси. Затова тя премести отмерено ръката си и поднесе запалката до него.
Заговориха се. Той говореше малко и пушеше много.
- Знаеш ли... - обърна се жената към него - На теб ще ти кажа. Ще ти кажа как оцелях. Оцелях сама. И знаеш ли кой ме научи да оцелявам сама? Една пеперуда.
Пресегна се и разкъса кожата си, точно там, между дробовете.
Разлетяха се стотици малки пеперуди. На всички посоки. Накрая остана само една. Оранжева. Мърдаше бавно крилете си, застинала на пейката.
След малко и тя си замина.