На кой път какво се прави?

В живота на човек има няколко пътища. С мостове помежду им. Първия са първите десет години от живота ти. По него те бутат едвам едвам. Той не зависи от теб. Зависи само от хората при които попаднеш. Тия хора не се избират. Някой друг ти ги избира. И това не зависи от теб, хората де. За всичко оттам насетне в първия ти път, можеш спокойно да обвиняваш само тях. Съди ги, бягай от тях, крещи, отлепи плочките в кухнята, викай, плачи, бягай докато можеш. Но повечето от нас не правят нищо през първия ни път. Седим си в количката, кротуваме си, бутат ни по хълма. Надолу, разбира се. Понеже име  по-лесно да ни бутнат по-надълбоко в ямата, отколкото да ни катерят нагоре. А и си казват 'Е, хайде, пътува за първи път, няма отсега да го катерим нагоре'. Накрая на първия ни път пътечката става доста стръмна и този, който ни бута изведнъж спира и ние направо напред с главата изхвърчаме от количката и трябва да се окопитим за секундите в които летим към дъното на гьола. Да се хванем за нещо или за някой, да си присадим криле или кой знае какво, само и само да не си разбием главите долу. Направо ни хвърлят. Без да питат, без да предупреждават.

И щом паднем долу, за наше съжаление, никой досега не си е разбивал главата. Всякак са падали, от всякаква височина, изхвърлени с различна сила, но никой не е падал. Там за първи  път почват да кървят. На първия път за първи път виждат кръв. И на всички главите им са разпорени като шарани готови да се напълнят с ориз, все едно че като се пресегнат могат да си опипат мозъка. Разпорени, казвам ти. И кървят, и кръвта им влиза в очите и са целите червени. И всички, всички в тоя гьол им се иска да умрат, ама понеже сме вече в ада, никой не умира. Всички кървим та знае ли се, ама никой не умира. Пъшкат, викат, режат си гърлата само и само да си сложат край на мъките. Накрая разбират, че вече са изхвърлени от количката и няма как да се върнат нагоре. Паднали са вече. Главата им щом е разпорена, разпорена е. Какво да се прави. 

Тогава всеки от тях става и тръгва. Тук започва втория път. Той е пътище. И води на няколко пътя. Десет години са ги возили и щом се осъзнаят и тръгнат нагоре, да изкатерят стените на гьола, тогава главите им като по магия зарастват. Разтворите се залепят и кръвта спира, попива в кожата им и само пръстите им лепнат малко. И те се гледат и се чудят какво става. Но продължават да вървят. 

Щом тръгнат на пътището, спомените и болката от пътя ги забравят. 

И така, това пътище води до няколко пътя. В зависимост от това колко дълбоко е била разпрана главата ти, толкова различни пътя има. На някои са им по два, на други двадесет и три. Тук сам избираш. Уж да избираш сам, ама се обръщаш назад да погледнеш как си изкачил ямата и виждаш от другата му страна хората дето са те бутали и хвълили там как стоят и те гледат и ти сочат накъде да тръгнеш.

Път е дали ще избереш по кой път да тръгнеш за себе си или за тях. Пътя от път тръгва.

Там не мога да определя кои са по-умни. Тези, които слушат ония дето са ги хвърлили в ямата или себе си. Но всеки намира накъде да тръгне. И тръгва за още десет години път. 

Там, на тоя път, който сам избереш трябва да вървиш или сред полета или сред огромни градове. Ама където и да си, около тебе ще виждаш простори на които висят хора. Човек за човек, защипани с щипки за пране, залепени по жиците, закрепени с какво ли не. Да висят един за друг. Там ако ти  хареса някой можеш да го погалиш по левия крак, да му откъснеш една мигла и да го вземеш със себе си. Да го закачиш за себе си. Но не взимай повече от двама, иначе ще ти натежат и ще останеш там. Няма да завършиш пътя си. Ще ти стане тежко от хората, които си взел и които се държат за тебе и ще трябва сам да се окачиш на простора, заедно с останалите. Да станеш като муха в паяжина.

Умните не искат никой да се държи за тях. Сантиментални глупаци като мен се въргалят в лепило и който видят си го лепват за гърба. Накрая падат и пропадат в земята, отиват право в Ада.

Ако съумеят да минат този път ги чака третия и май последен път. Излизаш от широкия път и отиваш на един съвсем тесен, където се срещаш с още един човек. И там трябва да се биете до смърт. Всеки от тях се среща с още един в последния път. Последния път е пътечка. И там ако не си разпорите главите пак, директно падате в дерето, понеже пътечката е тясна и там си умирате. Със сигурност единия ще даде фира. Затова, ако имаш дори най-малки съмнения, че ще бъдеш победен, заложи парите си на другия. Така поне тях няма да изгубиш.

Че ще умреш, то се знае. И без това четвъртия път е изненада и пак лягаш на количката.

От мен четири съвета - на първия ти път се смей силно, така че да те чуват всички други на всички други пътища по света; на втория ти път удряй колкото по-силно можеш и викай с цяло гърло, не отстъпвай своето и не взимай никой със себе си; на третия път вземи с тебе тоя, който ти е отредено да убиеш; на четвъртия, скочи от най-високото място, което можеш да намериш...от там се умира. Обещавам.