Госпожица Джиюу седеше под една сакура в края на март и разглеждаше голяма карта на континента Европа. Беше я разпънала на краката си и прокарваше пръст по малките резки в картата, които бяха останали след лепенето. Баща й я беше накъсал на парчета в изблик на гняв една вечер, затова на Джиюу й се наложи да я залепи с подръчни материали. При лепенето бяха останали дупки по целия континент и части от Франция липсваха. Тя обичаше да си представя, че когато гледа картата на някой континент или държава, се явява нещо като бог на даденото място. Когато сгънеше картата си представяше как от нищото на някой път изникват огромни планини, по-големи от най-смелите ви мечти. Или когато потопеше пръста си във вино и оставеше отпечатък някъде на картата, на същото място ей така се появяваха езера пълни с бистра вода и от тях потичаха уж безкрайни реки. Когато баща й накъса картата, общо взето, Европа потъна в океана. Но после, с вълшебната помощ на тиксото, някак си се върна и всичко беше наред.
Момичето беше от този тип хора, които мачкат орехи в ръцете си и си правят шапки от вестници. Ходят боси или с дървени джапанки, стрелят с лъкове по жеравите и после ги готвят на полето с помощта на ръчно запален огън. А с перата им пишеше записки по всички карти. Когато липсваше мастило (понеже то беше доста скъпо) използваше кръвта на птиците. Такава беше.
Джиюу се интересуваше от география откакто се помнеше, но никога нямаше шанс да пътува някъде извън родното си село. Майка й беше умряла в самолетен инцидент, когато Джиюу беше на седем и от тогава баща й прекрати всякакви пътувания. Не даваше да стане дума дори за езда, защото според него, Джиюу щяла да падне от коня и той да я стъпче като оризова мекица. Което, разбира се, нямаше как да се случи, понеже момичето беше прекрасна ездачка, след като се учеше вече от почти девет години, тайно от баща си.
Сакурите бяха цъфнали наскоро и съответно скоро щяха да изчезнат, но засега, Джиюу се наслаждаваше на вишневите цветове. Японците вярваха, че при окапването на цветовете, щом някой вишнев цвят падне върху теб, ще имаш късмет. Затова всеки път когато цветята започнеха да падат, Джиюу не припарваше до тях, понеже вярваше, че баща й се нуждае повече от късмета на пролетта. Той пък никога не се съгласяваше да дойде и да си почине под някое дърво. Постоянно ходеше на работа във фабриката, или пък правеше ремонти в къщата. Двамата живееха сам сами и Джиюу трябваше да извежда овцете на паша, да готви за закуска обяд и вечеря, да пере и понякога помагаше на баща си в ремонтите. Затова често, когато паднеха цветята, тя ги събираше на шепи в някоя кърпа и докато баща й спеше, ги посипваше по главата му.
Обикновено пасищата не бяха любимите места на Джи, но затова пък, тя обожаваше да ходи там щом цъфнеха вишните. Из цели поляни се носеше напластената миризма на плодове и цветя, а тревата беше по-мека от всякога. Това беше любимото й време от цялата година.
В днешния ден овцете бяха много спокойни и дори на моменти забравяха да преживят зеленината, която късаха. В небето не се мяркаше ни един жерав, а Джиюу от време на време откъсваше поглед от картата за да погледне близкото езеро. Там нямаше риба, но езерото беше дълбоко достатъчно да издави цяло стадо със свине. А и се говореше, че вътре има чудовище. Може би това беше едно от малкото интересни места в селото, затова Джиюу често ходеше там и топваше краката си от кея, само и само нещо да отхапе поне единия и да разнообрази малко ежедневието. Пътуването до болницата пак е пътуване, нали?
'Защо като птиците имат криле, седят на едно място по толкова дълго време?' питаше се на ум, докато дъвчеше поредния орех и гледаше, уж умислено, езерото. А водата там беше като стъкло. Ни следа от чудовище, та камо ли от риба.
'Защо овцете не бягат от мен, като знаят, че ще ги изям? А могат да побегнат и никога няма да ги стигна.' Гледаше ги и клатеше глава. После погледна картата и пак прокара пръст по петната от вино.
'Аз какво правя тука, като имам крака и мога да побегна?' Намръщи се. Остави картата на земята, изплю костилка от вишна и превърза торбата си. Погледна надолу към селото, където се бяха сгушили покривите на къщите, все едно времето беше студено и те се топлеха. После погледна нагоре, където дори не знаеше какво има.
Сгъна картата, затъкна я в конопа на торбата и се обърна към гората. Тръгна смело напред. Щеше да си тръгне и щеше да пътува. Завинаги. Половината й живот беше изгубен в това село заради чужда грешка и чужди страхове.
След няколко крачки спря. Чертите й омекнаха. Наведе поглед. Обърна се към селото и бавно закрачи към вишневото дърво.
Хвана пръчката с която караше овцете да вървят. И изведнъж се затича към тях с бясна скорост. Крещеше колкото й глас държи.
- БЯГАЙТЕ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ, ОЩЕ МОЖЕТЕ! БЯГАЙТЕ ОТ МЕНЕ! ХАЙДЕ БЯГАЙТЕ! - тичаше и размахваше пръчката. Стадото се пръсна и овцете подтичкваха в малки кръгчета. В последния момент Джиюу се обърна и продължи да тича, но нагоре, към гората.
Отиде си завинаги.
Около минута след като си тръгна, стадото, от страх, се издави в езерото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар