Обикновено съм свикнала да решавам проблемите си с писане. По-скоро да решавам чуждите проблеми с писане, защото аз, като се замисля, нямам само мои проблеми. Всичките ми проблеми идват от чуждите.
Както една моя стара приятелка каза има три големи лъжи на света, а именно: Свободата, Равноправието и Правото на мнение. От тези три лъжи произлизат всички други, по-малки и по-незначителни. Помислете за всичко за което сте излъгали досега и рано или късно ще стигнете до заключението, че всяка ваша лъжа е тръгнала от някоя от тези трите или в най-лошия случай: и от трите.
Но както и да е.
Мина година.
Помненето на дати е наистина болезнена работа, понеже помнейки дати можем по-лесно да разграничим годините не само заради 31ви декември, а и заради други дни. Като се замисля, всеки ден минава една година. Днес, на 12ти април минава една година от миналия 12ти април. Утре, на 13ти април ще мине една година от миналия 13ти април. И всеки ден е нова година. Това е, че времето е прекалено относително за да го схванат глупаци като мен.
Както и да е, преди една година на същата дата сълзите ти ми се струваха други. Може би ми се струваха чужди. Непринудени. Невинни. Все прилагателни с Н, кой знае защо, може би заради Ния използвам толкова много думи с тази буква.
Сълзите ти преди една година бяга други и ако ги бях видяла по същото време днес, но една година по-рано бих рухнала на земята, защото не си представях, че можеш да заплачеш пред мен заради каквото и да е. Но нали знаеш какво обичам да казвам - сълзите са разтопената буца лъжи, заседнала в гърлото ти, която се изкачва по носоглътката и по някакъв неведом начин намира път до очите ти. И се излива на лицето ти. Но понеже твоите лъжи са прекалено тежки и отровни, веднага щом докоснат кожата на лицето ти, я прогарят и оставят лилави или сини петна по нея. Сега можеш ли да си представиш как изглежда сърцето ми? Едно сърце, което преди дванадесет месеца беше в перфектно здраве, сега е пропито от лъжите ти, които са се разтапяли над него и са капели като восък на бледа кожа. Вместо да потекат по лицето ти, те потичаха по сърцето и душата ми. Усещаш ли как го прогаряха? Как пробиваха дупки в него и как оставяха лилави петна, които, за разлика от кръвоизливите по лицето ти, не исках да изчезнат от сърцето ми и стоят там вече една година.
Сега вече мога да видя сълзите ти като разтопени лъжи, сега вече мога да ги накарам да се изпарят или да напълнят душата, превръщайки я в преливащо корито на буйна река. Година по-късно, вече не ме е страх от сълзите ти, понеже кожата ми е калена и те вече не я изгарят. Страх ме е само да не докоснат сърцето или душата ми, затова се пазя.
Всичко се промени.
Година по-рано щом се усмихнеше нощните лампи покрай пътя се пръскаха и от тях излитаха милиони светулки. Понеже съм сигурна, че няма човек, който да пуска и гаси нощните светлини. Затова пък във всяка лампа покрай пътя живеят поне по двадесет светулки, които ни показват пътя. Щом се усмихнеше, преди дванадесет месеца, светулките влизаха в мен през ушите ми, превръщаха се в пеперуди и изпълваха цялото ми тяло, понеже съм убедена, че любовта не се усеща със стомаха а с цялото тяло. И щом изпуснех някоя пеперуда, ти я вдишваше и вместо нея издишваше светлина. Топлина.
Година по-късно, пеперудите вече са гъсеници, които разяждат всяка моя вътрешност. Дванадесет месеца по-късно, знам как да изпъдя хилядите гъсеници в стомаха и петите ми, знам как да ги накарам да не гризат органите ми и знам, че ако ги повърна, ще е много по-добре за мен. Знам, че те е страх от тях, макар че ти ги създаде. Както те е страх от отровните ти сълзи.
Всичко се промени.
Преди година душата ти беше най-сигурното място. Преди година ти беше дом. Беше там, където исках да избягам, там, където ще се чувствам сигурна. Там, където няма да ме е страх от нищо. Там, където мога да умра без да изпитвам страх.
Сега, година по-късно не си спомням да съм била някъде, където е толкова студено, колкото в душата ти.
Всичко се промени.
Единственото, което ми остана съм аз самата. Без вътрешности, без душа. Цялата в лъжлива тъга и мъртвешки смях. Защото не си ли умряла вече? Познавах едно момиче без причина и то умря без причина. Не че нещо има причина. Така си мисля, поне. И коса. Мъртвешка коса по дрехите ми. По якето ми. В джобовете ми, цели снопове. В главата ми, една дълга плитка, несплетена, но знам, че е плитка понеже все се канеше да я сплетеш.
Как не умря? Защо не умря?
И как не си умряла, като косата по дрехите ми вече е мъртва? Като една година от живота ти вече е мъртва? Не знаеш ли как сълзите ти бавно разяждат кожата ти, бавно прогарят лицето ти и скоро то ще се разпадне на малки части в краката ми? Не усещаш ли нощем, как гъсениците влизат в ушите ти и смучат мозъка ти? Толкова ли си глупава?
Едно разбери от мен, че щом се наведеш през прозореца и погледнеш надолу, щом си помислиш за смъртта и щом я поканиш вътре в живота си, значи вече си наполовина умряла. Това, че дишаш няма значение. Това е само страничен ефект от псевдо-умирането. Много хора вече почти умряха.
За една година единствената промяна в мен самата, че се научих как да слагам дъждобран на сърцето си, за да не го валят сълзите ти и как да пъдя гъсениците ти от бъбреците си, за да не ги ядат като зелки. А ти не се научи. Ти си остави сълзите да попият в кожата ти, да я ядат, както гъсениците ти смучат мозъка докато спиш.
Някой ден ще се събудиш мъртва и ще се чудиш защо не си ми отговорила на всички въпроси. Ще се питаш сама какъв ли е бил отговора или как пък си била толкова глупава, че да не го знаеш. Но ще се разкайваш, само в това съм сигурна. Ще се разкайваш и сама ще се питаш. Но няма да ги има вече гъсениците, които да ти шептят отговори, защото те ще са умрели от преяждане с мозъка ти.
Моите гъсеници са гладни. Понеже не им дадох да ядат.
И сега в главата ми се мотаят всички пъти в които си си тръгнала без да кажеш нищо, всички пъти в които не си си спомнила, всички пъти, когато съм те мразила. И онази вечер когато може би, ако имах малко повече воля щях да те оставя със счупен нос на улицата. Тази вечер си остана същата в главата ми. Само тя. Не се промени и нрава ти, който те кара да си тръгваш мълчаливо всеки път. Гордостта ти, която не ти позволява да се извиниш. Или малкото ти останала доброта, която бързаш да изхабиш в хиляди 'съжалявам', които вече нямат тежест, както нямат тежест мъртвешките ти пръсти и мъртвешката коса. Вече си като откъснато цвете.
Красива, но мъртва.
А единственото нещо което не се промени?
Още искам да избягам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар