Веднъж отидох на църква в неделя и седнах най-отзад на ниските пейки, където коленете ти се опират в облегалката на предната пейка и аха да мръднеш, ще ритнеш някой в глезена или на някое по-лошо място. Слушах попа и да ви кажа право, думичка не му разбрах. Не знам кой и откъде накъде им е казал на поповете да произнасят така слято думите, но наистина не е направил добро на всички онези, които им се иска да ги разберат.
Та, стоях най-отзад и слушах. Не чувах, но слушах и чаках да ми дойде просветлението от нищото, понеже съм чел библията доста пъти и знам, че тези, които слушат, ще чуят. Слушах вече 30 минути и още нищо не бях чул, но това е отделен въпрос. Бях дошъл в църквата единствено за да се почувствам по-добре единствено пред себе си. По-рано същия ден откраднах една наистина интересна книга от близък мой приятел. Просто защото нямах пари да си я купя, а наистина ми се стори като книга, която би ме научила на нещо. Той така или иначе нямаше да ми я даде и реших да му я открадна. И се сетих, че Бог е казал ''Не кради'', затова, подбуден от угризения и скрупули, подвих опашка (но не върнах книгата) и тръгнах към църквата, мислейки си, че това автоматично ще изкупи допуснатия грях и ще ми е простено завинаги.
Седях и си мислех 'Кой ми е казал, че това, което правя сега, изкупва греховете ми и ме прави добър човек?' Мислех си, че всъщност цялата работа около религията се върти около това, че някой, някога е имал морал. Мохамед или Исус, или който и да е друг, някога е вървял по определени правила. Казвам Мохамед, макар че съм християнин, само защото съм сигурен в съществуването на Мохамед. Той е имал морал и спазвайки правилата, наложени от морала, който сам е измислил, спазвайки своите собствени правила, той е бил чист и добър човек пред себе си. И нима не е това най-важното? Да бъдеш добър пред себе си и да се чувстваш добре с това, което правиш. После Мохамед е решил, че моралът му и правилата, които сам си е наложил, ще направят света по-добро място и за останалите и е започнал да ги налага на всички около него. Веднага щом моралът се превърне в учение, веднага щом стане мащабен, веднага щом повече от петдесет човека спазват един и същи морал, той се превръща в религия.
А щом аз сега, откраднах тази книга, която държа в ръка, заслужавам ли да бъда в свещения божи храм, аз, грешникът. Вярно е, че признат грях е половин грях. Вярно е, че Исус се е хранил на една маса с крадци и разбойници, защото според него здравите не се нуждаят от лек, а болните. Затова е седял заедно с грешници, защото е смятал, че точно те най-много се нуждаят от него.
Но нима аз съм грешник? Нима понеже имам религия, която, впрочем, ми е наложена още от малък без да знам какво избират вместо мен, това ме прави задължен на тази религия доживот? Не съм ли по-задължен аз на самия себе си? И щом може един човек като Мохамед да направи религия и да наложи своя морал на всички останали, защо да не мога и аз? Понеже Мохамед е бил лош човек според всички християни, поради вярата му в друг Бог и поради чуждото му за тях учение, но той, според самия него е бил праведен.
Моите правила са други. Моя морал е друг. Моя морал ми позволява да открадна тази книга, защото знам, че я крада не за друго, а за да имам повече храна за размисъл и за да се науча, понеже за какво друго бих могъл да бъда на тоя свят, освен за да се уча. Аз съм грешник според тези хора около мен, които глухо слушат попа, но съм напълно праведен пред себе си.
И тогава разбрах, че нямам място в тази църква и че не желая да построявам убежденията си върху основите изградени преди две хиляди години от някой, който дори не знаем, че е съществувал. Разбрах, че мога да вярвам в себе си, а не в някой, който никой не е виждал. Разбрах, че религията е вътре в нас и че е направена за хората, а не хората за нея.
Станах и излязох от църквата. Обърнах се за последен път, но не се прекръстих на излизане, понеже сметнах, че никога прекръстването не е значело нищо за мен.
Раждаме се без морал, налагат ни чужд, покръстват ни без да знаем защо го правят и слагат окови на краката ни, карайки ни да вървим по път, предначертан още преди две хиляди години за мен и предците ми. Религията е само морал, който е просто по-всеобхватен. Но както всички знаем, моралът е индивидуален за всеки. Вярно е, че има някои отличителни черти, но и всеки човек врязва в собствения си морал белезите от познанието си и от житейския си път.
Подчиняваме се сляпо. Вече дори атеизмът се е превърнал в религия, което е абсолютно абсурдно. Щом си атеист трябва да вярваш в безверието. Нима това ви звучи нормално?
Подчиняваме се сляпо и не търсим вече нищо. Никой никога всъщност не е търсил. Всички са ни залъгвали. Психологията, философията и всички религии не търсят човека. Ние също не търсим. Всички знаем, че истината е вътре в нас, но всички ни е страх да се погледнем, понеже знаем, че щом открием себе си нямаме вече нищо друго. Щом намерим от къде сме произлезли и щом някой докаже със сигурност, че Дарвин е бил прав или че Светото писание е написано без нито грам измислица, тогава няма да ни е останало какво да търсим. Дали когато открием, че сме произлезли от шимпанзетата и когато повярваме безпрекословно в Дарвин, това ще ни направи по-глупави, понеже божествения образ на човека ще е изчезнал напълно? Тогава всички религии ще изчезнат и никой няма да има вяра в нищо.
Веднага щом се открием психологията и философията ще рухнат заедно с тлеещите останки на изгорените църкви, джамии и храмове по целия свят. Ние имаме знанието в себе си, но бягаме от нас самите в страх от собствените си корени, защото сме тук за да се търсим вечно.
Предрекли сме си вечната гоненица между наука, морал и религия и някъде там, разкъсани на стотици парчета сме ние, а между нас се губи истината, защото точно от нея бягаме толкова осезаемо.
Никой не търси. Всички бягат, просто някои бягат при маймуните, други при поповете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар