Имах един стар приятел. Той беше, може би, най-спокойния човек на света. Живееше на около десетина минути от нас, на седмия етаж, в съвсем обикновен апартамент. Родителите му се бяха изнесли преди година, а брат му отиде да учи в колеж някъде в Англия. Моят приятел си стоеше сам вкъщи по цели дни, почти не спеше нощем, но и това вече не му доставяше удоволствие. Пускаше парното всеки ден и го спираше всяка нощ. Независимо дали навън е петдесет градуса по Целзий, той пак ще пусне парното. Може би го караше да се чувства сигурен, някак си.
Аз никога не ходех в апартамента му, понеже ме беше страх какво ще намеря там, а и беше прекалено тихо. В моя дом отвсякъде бучаха тръби, говореха съседи, аз крещях за щяло и нещяло, хвърляха се чаши, чупеха се чинии. Някак си ме е страх да изпадна в спокойна обстановка. Прави ме уязвима.
Та, моя приятел, отглеждаше в апартамента си паяци. Огромни паяци, казвам ви. И не става дума за паяци в терариуми, които да си е купил и да иска да гледа. Ами паяци, които се криеха по ъглите на стаите, зад мебелите, зад гардероба най-вече. Повечето от тях бяха с големината на малки столчета за чаена масичка или средно големи табуретки. Когато времето навън беше студено, стигаха до размерите на стара шевна машина или дори телевизор. Той знаеше, че те са там през цялото време, но му стигаше факта, че не му се бутаха в краката през деня; излизаха само вечер и той беше напълно съгласен с това. Макар че ми е интересно как би могъл човек да бъде толкова спокоен и методичен, имайки предвид, че в дома му живеят близо сто животни по-големи от главата му. Но пък неговите паяци (паячища) бяха доста срамежливи и подаваха косматите си глави само, когато той беше навън или когато спеше. Оглеждаха апартамента с изпъкналите си очи и ядяха от хляба му, докато той не гледаше.
Освен паяци, в апартамента си той имаше Алергия Отпаяци. На галено й викаше Али. Али беше с около една глава по-ниска от него, с къса черна и права коса, подстригана на прав бретон. Извивките на тялото й бяха повече от прекрасни, а очите й бяха черни. Сигурно той затова не я гледаше. Да, заради очите трябва да е било...тези очи...само като ги погледнеш и падаш в тях. Не знам как тя самата успяваше да се погледне в огледалото.
Али не излизаше от апартамента на моя приятел никога. Ходеше по долни гащи с различни десени, най-често хоризонтални райета, а когато него го нямаше, обличаше неговите тениски. Вечер, щом го чуеше да се качва с асансьора, веднага събличаше дрехите му, оставяше ги по местата, вадеше паяците от кутията за хляб и едвам ги пренасяше един по един до килера. Там ги тъпчеше с все сили докато не прибере и последния подаващ се крак.
Всичко това вършеше за десетте секунди изкачване по асансьора на приятеля ми, а щом той отвореше вратата, винаги я заварваше да седи гола на кухненската маса и да гледа в една точка. Вече толкова години живееха заедно, че не се поздравяваха. Не си й говореха. Не защото бяха изговорили всичко, а по-скоро защото нямаше за какво да си говорят.
През остатъка от деня, Али ходеше по него из целия апартамент и наблюдаваше всяко едно от движенията му. Понякога му пречеше. Понякога му се искаше да се обърне и да я зашлеви, но в такива моменти, той си спомняше, че е най-спокойния човек съществувал някога, уравновесяваше пулса си и продължаваше с това, което е правел.
Само вечер той й обръщаше внимание. Слягаше я да легне на земята, даваше й одеяло и понякога, когато беше в добро настроение, й позволяваше да си вземе възглавница. Преди да заспят, щом лампите вече бяха изгасени (понеже винаги заспиваха по едно и също време), Али се провикваше:
"Умори ги тия паяци, преди да ми се наложи аз да уморя теб!"
Или нещо от тоя род. После пак млъкваше. Моя приятел винаги я чуваше, но все се правеше, че не я е чул. Не искаше да си има проблеми.
После заспиваха.
Щом часовникът удареше 00:00, Алергия Отпаяци се събуждаше. Отмяташе одеялото със замах и се изправяше рязко. Оглеждаше се с изцъклени очи в тъмнината. След това методично започваше да вади паяк по паяк иззад гардероба, от под мивката, от килера. И един по един да ги слага по тялото на моя стар приятел. А той спеше като къпан.
Не знаете що за гледка беше това. Та той спеше с около осемдесет килограма паяци върху него! И не помръдваше! Още си мисля, че се е събуждал всеки път, но просто...не е искал да си има проблеми.
Щом паяците си свършеха работата, Али ги вдигаше с триста зора и един по един ги връщаше по местата им. А те бяха целите в кръв. Пееше им приспивни песнички, докато не спрат да въртят изпъкналите си очи и докато не спрат да щракат с челюсти. Веднага щом заспят, тя се връщаше при моя приятел и започваше да гали раните му, там, където паяците са хапали. Нейните ръце горяха. Само като го пипнеше и раните се подуваха, започваха да туптят, да червенеят още повече - точно като изгорена кожа.
Като си свършеше работата, лягаше си и заспиваше. На сутринта се будеше преди моя приятел и си правеше кафе. А той, щом отвореше очите си, усещаше пронизваща болка в цялото тяло и ужасяващо задушаване.
Лежеше на леглото и се душеше в продължение на поне час, подут, червен и туптящ като извадено сърце от гръдта на някой дивак, но не правеше нищо. Лежеше на леглото и чакаше тялото му да спадне малко, за да може да стане и да се облече.
Щом нормализираше дишането си, той се изкъпваше набързо със студена вода и едвам натикваше надебелелите си крака в обувките. Излизаше тичешком за работа, макар че щеше да подрани с час. Не искаше да си има проблеми.
И така прекарваше живота си.
Мен ме беше страх да виждам Али, защото си мислех, че е луда. Сега, като погледна назад и помисля...може би не Али е била лудата, понеже все се опитваше да го предупреди. Все го одумваше да се отърве от паяците. Знаеше, че щом те изчезнат, ще изчезне и тя, но въпреки това не искаше да му стори зло. Не е била никак луда.
А и той не е бил никак спокоен. Просто е бил страхлив.
Затова е и пускал парното всеки ден - понеже човек, който не може да гори сам, се нуждае от нещо, което да го запали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар