Джо

Като гледаш звездите за какво се сещаш първо? За очите на човека, който обичаш? За очите на някой, който също ги гледа? Въображението ти рисува ли мисли, които до доведат до нещо още по-красиво от звездите?
Когато аз гледам небето, си мисля за всички тези, които са влюбени в него. Самоубийците може би го гледат със същите очи, като моите. Представям си как го гледаш вече толкова години наред и светлината на луната те примамва. Понеже когато беше малък, майка ти ти каза, че мъртъвците се изкачват горе. 'Какви късметлий' мислеше си ти.
Помниш ли как подпря старата дървена стълба на къщата и се покатери на нея? Помисли си, че ще го стигнеш. Небето е любовта на живота ти още откакто се помниш. Още на третото стъпало, се подхлъзна и си счупи крака.
Майка ти каза 'Още не е време да ходиш горе' и се усмихна.
По-късно започна да се качваш на покрива винаги преди лягане. Мислеше си, че ако се протегнеш ще можеш лесно да докоснеш някоя звезда и да я свалиш за майка ти, за да й докажеш, че можеш да се качиш и без да издъхнеш. Но и това не ставаше.
Правеше какво ли не, само за да се научиш да скачаш толкова високо, че да стигнеш звездите и да докоснеш повърхността на небето. Да видиш от какво е изтъкана луната и да потънеш в нощните облаци. 
Не знам защо някой би искал да се самоубие, като вселената е толкова сложна и има толкова много неща за обмисляне. Не ми е ясно как някой би могъл да заспи спокойно, без да е стигнал до извода какво е минало настояще и бъдеще. Не разбирам как може някой да иска да умре, като още не е разбрал защо часовниците тиктакат а не бумтят като човешките сърца. Защо кубчетата са с квадратни страни и защо кривите огледала ни карат да се смеем (и дали не показват истинската ни същност, понеже и ние, като водата, се променяме в зависимост от това в какъв съд сме) Някой, който е успял да се роди и като цяло да поеме риска да си търси мястото в този консервативен свят би трябвало да бъде достатъчно силен, че да може да го преживее с всичките му несгоди. Защото всеки, който е успял да се роди и като цяло да стане човек, носи тежестта на своята история, която като кукла на конци виси от върховете на пръстите му. Твоята история е увита като шал около врата ти. По раменете ти има сол от най-дълбоките морета и прах от най-високите звезди. Предполагам, че ти си дошъл от там. От върха на най-високата звезда. И просто тук, на земята, изпитваш носталгия за дома. Затова още гледаш небето. Затова още се протягаш от покрива. Може би просто за самоубийците небето е по-привлекателно, отколкото за останалите хора.
 Но взирайки се в него с години наред, аз открих, че то е точно шест мили дълго и осем мили дълбоко. И всяка звезда е един самоубиец, който се е изкачил високо за да изтупа прахта от раменете си. За да се върне вкъщи. Но солта остава.
В косите на тези хора има думи от най-сладкодумните поети, които са ги одумвали да не се връщат на небето. В ирисите им има цветове от палитрите на най-смелите импресионисти, които са се опитвали да им нарисуват красотите на живота и да ги спрат. По връхчетата на носовете им се търкалят рими на неиздадени писатели, а ноктите им са в цветовете на душите на морските повелители. Пристъпват като ангели, точно защото са паднали от небето. Но нека не забравяме, че Луцифер е паднал ангел. В джобовете си носят спомени от стари хартии и конци на приятелство, вплетени в нишки на любов...оставят толкова много хора, оставяйки себе си. 
Защо биха го направили?
Защо искаш да го направиш? Защо искаш да ни оставиш?
Истина ли е, че обичаш звездите повече отколкото обичаш нас? И сигурен ли си, че не искаш да видиш всичко от тук, преди да се върнеш горе, където е домът ти?
Но дори да стигнеш по-рано отколкото аз бих искала, дори да се върнеш вкъщи по-рано, аз ще посрещна острият нож на краткия ти живот и ще гледам небето всяка вечер. Ще знам, че това е бил твоят избор и ще си спомням как от същия прозорец от който аз ще чакам да изгрееш на небето, ти си пушил поредната цигара и си ми говорил колко са красиви звездите.
Сега разбирам, че може би небето е нещо като сирена за изгубените на земята моряци. Примамва ги при него.
Ти също скоро ще разбереш, че за да стигнеш там горе не трябва да се мъчиш да скочиш.
Трябва да паднеш от високо, за да рикошираш в меката повърхност на земята и да полетиш нагоре.
Тогава ще те видя как изгряваш, ще си спомня всичко, което някога си ми казвал и ще пращам писма до луната, ще те гледам как блестиш над стаята ми всяка вечер, но няма да чакам отговорите ти. Ще живея вместо теб и ти обещавам, че щом се кача при теб, ще обърна движението на звездите така че да мога да се доближа до теб и да ти разкажа всичко, което не си успял да видиш. Ще те изпратя върху легло от незабравки надолу по реката, за да могат звездите да се оглеждат във водата около теб. Докато душата ти се качи там горе и блесне по-силно от всички други.
А до тогава - ще гледаме небето заедно. Не бързай.
И запомни едно от мен - може би в момента, някой, на друга планета гледа надолу към нас, протяга се от покрива на къщата си и си мисли как иска да грее, както греем ние.