Вериги

Помня когато се люлеехме заедно
на зелените люлки
вързани с вериги за парапета на балкона ти.
Прибрах се от там преди по-малко от 24 часа.
Преди време мишката беше бяла, не черна.
Тогава косата ти обикаляше скалпа ти като
много катранени обръчи
и в тях имаше звезди.
И тогава устните ти очертаваха
пътя, по който исках да поема
и по който не исках да се връщам.
И бяха с цветовете на всяка червена роза
и всяко нейно листенце
и устните на всеки, който я е подушил.
А очите ти бяха
гората
на мечтите на неиздавани писатели
и нечути певци
и невидяни танцьорки,
с тънки глезени и чупливи вратлета,
с бели кожи и черни коси.
Очите ти бяха
веригите на люлките
които ме държаха за терасата ти,
които пречеха на гравитацията да ме
убие.
Да ме пръсне под прозореца ти като
диня.
Така че да можеш да разровиш парчетата
и да извадиш сърцето ми.
А тогава ръцете ти бяха дом
къща, колиба, палатка. Нещо малко,
но уютно.
Нещо бедно, но някъде, където
искаш да прекараш празниците.
Без те да бъдат празни.
Сега очите ти са затворени, но аз не паднах.
Сега за мен ти си празна и не ме караш да обичам.
Сега настръхвам, но не от любов, а от
различията ни, които ме пробожат
като игли във всяка пора по кожата ми.
Празна си като вазата на розата през зимата,
като гората без листа
и писателя без мастило.
Но сигурно някой друг те изпълва
налива те като кана вино;
но няма нищо. На мен не ми е тъжно.
Не чети това с тъжен глас и ти.
Понеже промяната е красива.
Красива като падането от терасата ти.
Понеже няма значение дали ще умра, когато падна...
важното е, че
полетях.