Събудих се бавно и дишах тежко. Усещах празната бутилка натъпкана с усилие във вътрешния джоб на якето ми. По врата ми се стичаше студена пот и, честно казано, не знам как успях да оживея. Не помнех почти нищо от предната вечер, но студеното стъкло опряно о гърдите ми беше показателно за неадекватното ми състояние.
- Джеймс - чух нисък шепот близо до дясното си ухо. Концентрирах цялата си енергия да усетя крайниците си. Открих, че не съм на легло, а седя на твърд дървен стол, без подложка и с високи облегалки за ръцете. С още затворени очи разкърших врата си и обрах студените капки пот от челото си. Ръката ми беше груба и мръсна, миришеше на пръст и трева.
- Джеймс...стани миличък. - гласът пак се понесе в ухото ми. Беше женски и пресипнал. Опитах се да отворя очи, но вместо това отворих уста и измучах ниско. После изпръхтях. Обичайните звуци на човек, който току що се буди и се опитва да игнорира промилите алкохол в кръвта си. Размърдах пръстите на краката си в твърдите кубинки и опънах ръцете си напред.
След като раздвижих всяка костица в тялото си внимателно и след сесия от интересни нечленоразделни звуци, успях да отворя очите си. Първо се отлепи едното, после другото. Завъртях ги бавно, премлясквайки с уста и подсмърчайки.
- Джеймс, миличък, трябва да тръгваш. - някой пак проговори. Асимилирах думите му и се извърнах рязко по посока на звука, а капсите на якето ми се удариха шумно в дървената облегалка на стола. Беше жената, която събираше свещите. Знаете...когато в църквата хората палят свещи и ги оставят в свещниците, а след време някой минава и събира догорелите восъчни пръчки, за да отстъпи място за другите. Това беше тази жена. А аз, очевидно, бях спал в църквата.
Гърдите й бяха точно пред лицето ми и нямаше как да не ги забележа, но и нямаше как да не забележа, че е на близо петдесет години, затова пак изръмжах неволно и се вдигнах от стола бавно.
- Благодаря, че ме събудихте. - казах тихо, с прегракнал глас, навеждайки се към нея леко и оглеждайки помещението с ъгълчето на окото си.
Тя само кимна и се върна към работата си, като ме побутна леко към вратата. Очевидно беше, че мястото ми не е там. Забелязах укорителния поглед на някакъв поп, който оправяше расото си в другия край на залата.
Понякога, когато се напиех, отивах в църквата, понеже само тя не затваряше през нощта и беше длъжна да приема лайна като мен. Иначе от всякъде другаде ме гонеха. А тук просто идвах, сядах на някой дървен стол или пък направо лягах на дългите дървени пейки и чаках алкохола да излезе от кръвта ми. Не бях набожен, даже изобщо. На няколко пъти ми се случваше да пикая в саксиите в църквата вечер, когато всички са по стаите си, а само аз съм влязъл, а бирата напира да излезе.
И все пак уважавах религията на хората и смятах Исус за извънредно изпечено копеле, след като ми позволяваше да пикая по саксиите и да му спя в храма, без да ме накаже.
Кимнах на няколко икони и пратих въздушна целувка на попа, който ме гледаше изкъсо и тръгнах с пружинираща походка към вратата. Така, за да раздвижа малко краката си.
- Амин, че се изнася, Амин! - чух го да си дудне зад мен. По принцип бих игнорирал, но нещо ми щракна. Спрях и отпъдих всякакви добронамерени мисли от главата ми. Стоях с гръб към попа, на няколко крачки от вратата и се чудех как да реагирам. Определено се чувствах осквернен. И намирах това за грешно, понеже ако и църквата те оскверни, нищо не остава.
Обърнах се и отидох пред него. Застанах на сантиметър от лицето му, така че носовете ни почти да се докосват и примижах за да фокусирам сините му очи. Той застина. Със скръстени ръце, както го бях оставил. Така стоеше и ме гледаше. Ни напред, ни назад.
- За какво амин бе? - процедих през зъби - Амин че си тръгвам от свещеното ти място ли? Амин не се ли казва след молитва? Ти, копеле такова, да не ми казвш, че си се молил да се разкарам от тук? Защо? Защо би искал някой да се махне от църквата?
- Защото я оскверняваш. - отговори бавно и ясно. Сигурно си мислеше, че спокойствието може да ме обърка, но мен точно то само ме забавляваше. Обичах да показвам на хората колко тънки са конците на психиката ми, а те да ми се правят на смели. Страхът им и желанието им да ме пратят в лудница прозираше до безумие.
- Живеем в 21 век. Никой не ходи на църква. Всички започват да се съмняват във вас и да виждат какви изедници сте. Нямаш никакво право да се молиш да се махна, защото може би точно аз съм един от малкото ви последователи. В тази църква не е стъпвал човек под петдесет години от много време, старче. Не се моли за такива неща. Не се моли хората да си отиват. Ще ми викаш 'амин' само когато си си изработил позволението да се молиш. Понеже ти стоиш тук, в тази свещена сграда като мишка, скрит зад було от измислени обещания и не живееш, а си мислиш, че има за какво да се молиш. Моли се ТИ да излезеш. Само за това ти е позволено да се молиш. Само това е добре да искаш. А преди да излезеш, помни, че не можеш да се молиш ако не си бил сдъвкан и изплют. Не можеш да искаш ако вече имаш. Гръмни заря в затворена стая, обичай с всеки мускул на тялото си, изяж собствената си брада, крещи в най-тихата нощ на света, стопли човек през зимата, гори, ГОРИ. Тогава можеш да се молиш. Когато живееш и когато животът те очука, изгори и разтегне лицето ти в грозна, но искрена усмивка от манияшко удовлетворение, ТОГАВА можеш да се молиш, старче, но само тогава. Понеже веднъж започнеш ли да живееш, се пристрастяваш към чувството на адаптация, болка, страст и щастие. Живите са побъркани. Само мъртви като теб се молят за неща, които вече имат. - през почти цялото време крещях в лицето му. Само последните няколко изречения казах тихо, като дишах право в устата му.
Накрая се обърнах и си заминах.
Няколко преки по-надолу, разбрах, че съм бил без гащи през цялото време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар