Аз и всички в мен

"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
Там си, нали?
Лежах на студения мраморен под пред вратата ти и се опитвах да не умра. Болката в гръдния ми кош се усилваше и идваше на вълни, чувствах се сякаш получавам удар. Не, че преди бях получавала, но ако трябваше да измисля и опиша как се получава удар, това щеше да е чувството. Беше ми топло, понеже бях тичала дълго за да стигна до тук. Лежах и слушах как майка ти плаче. Знаех, че зад вратата до главата ми, тя също е легнала на пода, но сълзите й са направили река в голямата бяла всекидневна и тя се е надигнала над водата. И сега се носи над водата и плаче. Мислех си как ще се удави в собствените си сълзи, в собствения си дом. Но даже не можеше да потъне, понеже ти беше отнела всичко тежко и човешко у нея и тя бе станала повече въздух отколкото животно, човек, същество. Сега само се носеше като коркова тапа или шамандура отгоре над водата, с нос сочещ тавана и чакаш някой спомен да влезе като черта, като прах, като...амфетамин? Кокаин? Като нещо бяло и на прах? Сняг? Като нещо за страхливци. Нещо не твое и нещо толкова не теб, че чак боли да знам, че си него от време, което аз не мога да променя и разбия на парчета кристал. Нещо което те прави да не си теб. Нещо което прави инфаркта по-лесен за преживяване и мраморния под толкова...безличен, дори не студен, дори не топъл, само съществуващ. Под теб, само ти напомня, че е там. Но не ти оказва влияние, никакво, никак. Както аз на теб.
Някак си се успокоих, че аз не мога да се удавя в сълзите си, понеже водата в себе си налях в морето, за да мога да плувам там, в прегръдките му, вместо да се давя у мене си. Не ми се плачеше, а и води нямах вече за плакане. Бях само кръв и огън. Като че ли някой ако ме пореже или нарани, ще потече не кръв, а лава и ще го изпепели жив. Затова и никой не смее вече. Затова и ти не режеш вече. Не режеш, нали? Само се надяваш, че ако издухаш снега от носа си в очите ми ще потушиш нещо. Но да си виждала сняг да потушава вулкан?
Така си и мислех.
Лежах на пода и усещах, как косата ми се мокри. Между пода и вратата на апартамента ти имаше малка пролука, точно на прага водата се просмукваше от там и на голяма локва се опитваше да понесе и мен. Усещах как ме напоява и усещах как повдига врата и раменете ми. После как косата ми се носи вътре в квадрат река, образуван в коридора пред вратата ти. Майка ти и мен щеше да удави.
И аз само лежах. Но пода усещах под себе си сигурно, като камък. Като пясък на дъното на море. И водата ме обхващаше, но не като моята, не прегръщаше, а душеше. Стискаше и отвърташе ставите ми, заглъхваше ушите ми и докато усетя очите ми почти бяха изскочили. От картините по стената се изливаха водопади вода, от шпионката и бравата се изливаше вода, вратата ти едвам я удържаше. Но аз съм прекалено човек. В мен царстват прекалени зверства, немислими дори за най-големия исторически тиранин. В мен се водят войни по-големи от най-красивите мечти на Хитлер. В мен горят огньове по-високи от всеки горски пожар. В мен живеят хора и животни, борят се едни с други и се изяждат, понякога изяждат и мен, понякога драконите в бъбреците ми ми пречат, но сега те просто заедно крещяха. Заедно искаха да излязат от кожата ми, а аз ги държах в оковите на водата и ги заставях.
Заставях ги: "ДАВЕТЕ СЕ, ЗВЕРОВЕ, НЕ СТЕ ДОБРИ, ДАВЕТЕ СЕ"
Но те не искаха. Те крещяха и се биеха, с мен, със себе си, те ревяха и деряха стомаха и гърлото ми отвътре. Те караха водата над мен да бълбука и да се...изпарява.
И тогава си спомних, че сама, за теб, аз казах
"Със стена можеш да се бориш. С всичко можеш да се бориш. Но не и с човек. С човек и неговите желания не би се преборил никога."
И разбрах, че аз съм човек. И аз със себе си вече не ща да се боря.
И ги пуснах. И те разкъсаха кожата ми и после ме събраха, а водата вече се беше отдръпнала. И майка ти не плачеше вече, а аз и драконите, лъвовете, зайците, хората, маскираните мечтатели, жените и мъжете, безумците и гениите вътре в мен, аз с тях станах и тичах.
И тичах.
Тичах на
"Дясно, дясно, само направо, дясно, ляво, ляво, сядам. "
и те намерих. На същата пейка, на която те намерих и миналия път. Но сега не бях сама. Обаче бях повече мен от всякога. Сега бях мокра до кости, от мен се вдигаше пушек, а около мен се влачеха змии, ревяха лъвове, крещяха деца, смееха се жени и мъже, скачаха зайци.
Но видяха ли те, всички замлъкнаха. Всички заедно с мен. Замлъкнаха и дойдоха при теб.
Аз и те. Всички ние легнахме в краката ти и заспахме укротени.
И не вървях срещу си повече. Пуснах всички в мен да те обичат.
И те те обичаха завинаги.