Иска ми се

Тия неща
за жени като теб
се пишат на електронни носители,
защото кучки като теб
обичат да късат хартията
и да я гълтат после.
Обичат да пият мастилото ми
и да го плюят в лицето ми.
И докато тече по мен
да се смеят и да го размазват по ръцете ми.
Иска ми се
да искам
да те прегърна.
Но единственото, което повикваш у крайниците ми
са тикове.
Като Тик и
като Так.
Иска ми се да искам да те чуя.
Но единственото, което ушите ми приемат, когато говориш
е звукът от скърцане на ножица по коса.
Иска ми се да искам да те видя пак
Но очите ми искат да четат името ти върху плоча.
За кучки като теб не се пише.
По кучки като теб се плюе.
Жалко, че устата ми е пресъхнала, понеже повърнах, пак.
Иска ми се да не искам да си татуирам лицето ти на ръката си,
но като чуя изкуство, си представям снимката ти
от времето когато не беше утрепка, може би ми се иска да предам душата си
пак,
но за кучки като теб душа покрита с прах е нищо.
Кучки като теб искат тела
с тикове
с очи и уши, слепи и глухи за ваш'то зло.
С Тик и Так, като необратими малки джобни часовничета.
За кучки като теб, ставам електронна. Тогава поне не се чува тиктакане.

Магия

Пиша това за Ния, Катерина и Ержебет. И за другата част от мен.

***

Понякога кръста много ме боли. Като просто вървя по-дълго или когато скоча прекалено високо, бъбреците ми пламват. Кръвта ми точно тогава увяхва от липса на хемоглобин и всичко ме боли. 

Понякога ми е много тъжно. Тогава сядам някъде на земята, където и да съм, паля цигара и се чудя как да се измъкна от безкрайния водовъртеж на рутинното нещастие. 

Понякога плача толкова много, а когато майка ми ме хване и ме пита какво ми е, аз се изхвърлям и й отговарям, че всъщност нищо няма смисъл. (Тогава лъжа много безочливо, но в своя защита, ще кажа, че в такива моменти съм заслепена от безнадежността си)

Във всички тия моменти съм съкрушена от грубите ръце на живота, които са ме стиснали за раменете и ме тресат с всички сили. В такива моменти, вярваш или не, се сещам за тебе. Сещам се, че някъде на тоя свят, има един човек с три сърца и три умове (вероятно и повече), който днес е мислил поне веднъж за мен. И се сещам, че ако ще се държа за нещо, това нещо ще си ти. Ще сте вие. Всеки път, като ми се прииска да умра, налегната от отчаяние, се сещам, че на другия край на континента виси сама другата половина от главата ми и за да успея да умра, все пак, трябва да съм цяла, нали така?!

Не бях сигурна за какво искам да говоря в това си писание. Само знам, че докато хората тичат като мишки по тунелите на животите си, понякога се сблъскват с други хора. Понякога тия други хора остават, понякога идват за кратко и си заминават. Благодаря ти, че успях да израстна заедно с теб. Да тръгна от малка гъбка в средата на десния двор на голямо, старо училище и да се превърна в цялата природа, шест години по-късно, заедно с теб. Да те гледам как разцъфтяваш, как приемаш части от себе си и как отхвърляш онези, които не са благоприятни за развитието ти в положителна посока. Да те уча и да се уча от теб. Да споделям с теб всеки мой път и всеки мой дом. Да позная от толкова близко всеки аспект на твоя живот и да ти позволя да познаеш моя. И колкото и пъти да сме мръзнали заедно навън, през поредната самотна, но толкова чиста и по детски свободна зима, знам, че после сме горели заедно с толкова високи пламъци, че сме станали едно със слънцето. Чувствам се горда и от двете ни. Чувствам ни силни и, честно казано, по-единни от всякога. Искрено ти благодаря, че съществуваш и че по някакво странно стечение на обстоятелствата, твоето съществуване се сблъска с моето. Хубаво е да зная, че ако вляза в затвора, ще има някой, който да пропътува много, само за да ме изкара от там. 

И знаеш ли? Ние дълго търсихме магия, но днес...сега, след толкова години, осъзнах. Нещо невидимо и нещо толкова красиво ни събра и същото това нещо ни държа заедно след всичко, което преживяхме. А ние преживяхме едни такива...такива безумици. Нямам думи да ги опиша. Ние заедно събрахме всяка част от животите ни, успоредно на другата. Преодоляхме времето и пространството, без машина, само с приятелство. Бяхме една до друга без дори да се виждаме. Усещахме мислите и чувствата си, макар водата, въздуха и земята, които ни разделяха. Пропътувахме света заедно, прекарахме толкова много дълги нощи, в разговори, които до ден днешен не свършват. Ходихме на ръце по ребрата на живота и скачахме върху звездите всяка нова година. Обърнахме този малък и злобен свят и го превърнахме в топка от щастие и завършени мечти. Стояхме рамо до рамо пред най-големите си страхове и пред най-мечтаните ни места. И въпреки всичко, което видяхме и направихме, се връщахме в малките панелки и дори там се чувствахме щастливи, заради нас самите. За шест години онова невидимо нещо, което ни събра, успя да ни прекара през най-опасните места на тази земя и да ни покаже най-красивите сънища, които явно могат да станат реалност. Пораснахме заедно. И това невидимо нещо има още да ни показва и мисля...мисля, че вече нямаме нужда то да ни държи заедно. Сега се държим една за друга.

Ако това не е магия

То какво е?

Загубен Италианец

Италианец.
Висок, с дълги пръсти,
очила
намазан по ръцете с боя.
Крещящ и малко муден, тромав
майка ти би казала
'загубен'.
Загубен в очите ми
загубен в ръцете ми
загубен пак, в мен.
Пушеше силни цигари
в главата все беше задимен.
И мозъка ти в дим потъваше,
а аз се губех в мислите ти.
Тъжен, тих и много труден
майка ти все те гледаше
и казваше 'загубен'.
Заспал с цигара в уста
така те помня, от есента.
И аз до теб, унесена в сън
ще заспя до тебе лесно
както беше, труден.
Все пиян и все тревожен
шумен и толкова загубен.
Така те помня.
Така ми липсваш.
Това сега?
Това...е нищо.