Елипса Матис беше на цветните двадесет и една години. Живееше в източна Дания и отдавна се беше примирила с комунизма и се беше отказала да се опитва да разбере световните движения или въпроси. Работеше в магазин за копчета. Центъра на града, в който Елипса Матис живееше, беше малък и подреден, с големи магазини и малодушни хора. Магазинът за копчета се държеше от дебела жена с къса мазна коса и сиво палто. Разбира се, споменатия магазин не бе само за копчета, а същевременно и за игли, конци и прежди. Но всички ония малодушни хора вървящи у тоя град му викаха магазина за копчетата. Щом на някой му се скъсаше якето или пък чантата, та дори и джинсите, идваха в магазина и мигом получаваха нови копчета на мястото на стърчащите конци. Понякога младата дама обичаше да слага копчета все по неин вкус...от ония, дето най-много ще приличат на бъдещия им притежател. Преценяваше хората и на някои слагаше обикновени пластмасови копчета, а на други пришиваше блестящи кръгове със сребърни украси. Елипса, естествено, макар властващия и горещ комунизъм погълнал Дания, не печелеше изобщо много, защото кой ли се занимаваше да дава резонни пари за смяна на копчета.
Работеше всеки ден до шест. Вечер си купуваше кафяв ориз с гъби и ядеше към седем. До десет гледаше филми по телевизията и си говореше със синята птица, дето държеше в един кафез над кухненския плот. Тази птица бе кръстила Ситка и я хранеше само със семена от тикви и чушки, а Ситка учудващо живееше без много здравословни проблеми и пеееше на Матис все любимите й мелодии.
- Стига си се драла вече. - казваше й Матис преди да си легне и мяташе по няколко семена в клетката.
Истината беше, че животът на Елипса в Дания не беше особено интересен, а и тя не разполагаше с кой знае какви развлечения. Всичко беше някак застинало. Затова тя понякога взимаше от магазина големи топки прежда и плетеше дълго време. Съботите и неделите, тя прекарваше по кафетата и парковете с куки в ръка. Не можеше да плете чорапи или пуловери, но пък плетеше много красиви квадрати и правоъгълници. И се чувстваше неизмеримо доволна от тях. Толкова доволна, че понякога покриваше мебелите вкъщи с тях. И вместо гостите да влязат и да видят красивите дъбови шкафове с орнаменти, те виждаха груби и дебели парчета прежда, оплетени по всевъзможни методи. Любимият й беше на врат. Прекарваше преждата зад врата си, като бесило и се захващаше да увива китките си една около друга, а изпод пръстите й течаха водопади турско синьо и светло розово. Червено на зелени точки и есенно кафяво, като за католици.
Ходеше на работа, кърпеше дрехите на хората, криеше скъсаната им голота, те не я поздравяваха нито й благодаряха, пееше с птицата си и плетеше и плетеше и плетеше на вълни от застиналост и меланхолия. В една тиха съботна утрин, когато слънцето спеше в облаците, а вятъра галеше дърветата, Елипса Матис стоеше до реката в парка и плетеше поредния голям квадрат оранжева прежда. Пред нея мина редактора на градското списание - Ерих Вюрм, човек с големи рогови очила и зализана назад рижа коса. Носеше стегнати жилетки и обувки с остри върхове. Постоянно разпитваше хората разни глупости и пишеше за самотата, любовта и всякакви такива глупости, от които Матис не се интересуваше ни най-малко.
- Какво правите млада госпожице? - ето, че господин Вюрм щеше да благоволи да 'обагри' деня й с ерудираното си поведение.
- Плета, на какво ви изглежда. - сопна се Елипса и уви шала по-високо около устата си.
- Вие все плетете. Не щете ли да огледате туй езеро и да видите у него отражението на света? Няма ли да попитате писателите нещо умно? Нима не се интересувате от друго освен от игли, куки, прежда и копчета? Вземете някоя книга в ръка, не ви ли влече туй? - заразмахва ръце Вюрм. В държанието му имаше нещо безумно престорено и Елипса не можеше да понесе пошлостта, която той успяваше да придаде на всичко.
- Не. Не ща. Това действие за мен е достатъчно към момента. - отвърна му късо Елипса. Не намираше смисъл да му се обяснява. Той я погледна в очите за миг, не толкова за да види нещо, а по-скоро сякаш, че някой го гледаше отстрани и тоз' наблюдател щеше да анализира погледа му като дълбоко вникване в душата на Елипса Матис. Ала той гледаше празно и изкуствено намръщен.
- Ех, как да разцъфтя сред такъв глупав и затворен народ... - дръпна жилетката си надолу и продължи покрай езерото.
Елипса гледаше дълго след него. Мислеше си, лошо ли е, че тя не си задава ония изкуствени въпроси дето питат всички редактори на списания и писатели по света. Колебаеше се, дали трябва да бъде доволна от спокойното си и рутинно ежедневие. И макар да бе установила колко неистински беше Ерих, тя все пак знаеше, че ония въпроси, които терзаят неговата душа са дълбоки и смислени. Но са безкрайни. Безкрайни, че ако бъдат отговорени, техните отговори няма да стоплят ничия душа и техните екзистенциални разрешения не биха могли да помогнат никому с нищо. Независимо колко си задаваш тези въпроси, оставаш смъртен и пълен с малки прашинки звезди. И колкото и Ерих Вюрц да пита това и онова, колкото и да пише и да гледа смърщен, все някога копчето на дюкяна му щеше да изхвърчи и той да дотърчи в малкото магазинче на Елипса Матис, където тя да спаси екзистенциалния му задник.
Елипса се усмихна тихо и прибра плетивото в малката си чанта. Беше щастлива и това щастие бе по-безкрайно от най-безкрайния въпрос на редактора. А преждата...тя нямаше да свърши скоро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар