Петра седеше във вътрешния двор на блок ново строителство с тъмно кафява изолация и големи френски прозорци между етажите. Косата й беше подстригана на къса черта до под ушите и през няколко секунди тя буташе един от кичурите зад ухото си. На ноктите имаше бял лак, а те самите бяха изгризани и къси. Беше навила ръкавите на тъмно зеленото яке до лактите и с кокалести, треперещи пръсти драскаше нещо на лист. Петра не обичаше да пише писма. Използваше компютър или телефон, всякакви електронни носители за пренасяне на информация. Това да напишеш писмо на специален лист, да го пратиш по пощата и да му лепнеш олигавена марка винаги й се беше струвало прекалено претенциозно. Дразнеше се на хората от двадесет и първи век, които копнееха за миналото и се радваха на високи талии и накъдрени коси. Ярки червила или перлени обици. Мислеше си как точно тия хора най-трудно биха оцелели през 20те години, когато бензинът е бил по-скъп от колите и хората са били винаги гладни. Съмняваше се, че биха оцелели дори през 80те, ако трябва да сме честни.
Радваше се на настоящето.
Петра учеше счетоводство в университет и преди година и три месеца се беше запознала с господин Максимов, който се превърна в една от най-големите й любови. Той беше силно казано режисьор. Ходеше с кожени якета, прокъсани обувки, неприсъщи на годините му, увиваше се в шалове когато беше прекалено топло за шалове и пускаше брадата си по-дълга от колкото трябваше. Пръстите му бяха топли и изгорени от цигари. Максимов беше точно от ония хора, дето харесват писмата. От мъжете, които обичат да пият черно кафе и да крещят по непознати цитати от Буковски. Той се беше запознал с Петра в метрото, защото й поиска цигара, но тя не пушеше. От дума на дума, разговорът им потръгна и се превърна в петнадесет месечна сцена, режисирана само от пръстите на този неразбран поет на обществото ни. Тя много го обичаше, понеже той беше по-стар от нея с близо дванадесет години и знаеше много повече за света в който живееха. Разказваше й за места, на които тя не беше ходила. Запознаваше я с жени по-красиви от нея, но въпреки всичко вечер я целуваше точно там, където мислеше, че те са по-изящни. Пишеше по ръцете й с маслен пастел. В несполучливите си филми я слагаше като главен герой. Но всеки път, когато тя посмееше да му оспори, той се обръщаше и казваше 'Числата са измислица.' или пък 'Не говори с тоя делови тон, грозно е.' Понякога дори замяташе драматично шала и казваше 'Счетоводител и режисьор на една маса няма какво да правят'. После ставаше, вземаше си прокъсаната раница и излизаше сам. Скиташе се по улиците с пластмасова чаша вино и изучаваше погледите на бездомните кучета, говореше си с проститутки, пишеше. После се връщаше, готов отново да смаже клетата Петра с всезнанието си.
След година и три месеца обаче, сцената рязко приключи, когато тя веднъж се върна от лекции с голямо желание да му разкаже за новите неща, които беше научила. Той се обърна рязко към нея, като разля малко от кафето си по ръката и отсече 'Моята жена не бива да е консервативна и сериозна. Аз търся души, не тела.' И както обикновено, стана и сам тръгна. Но повече не се и върна.
Тоя път Петра беше хванала химикалка и я носеше трескаво върху листа пред нея. Пишеше писмо. Пишеше писмо, понеже искаше да е истинско. Разбира се, до господин Максимов. Искаше да го пропие с истинност. Искаше листа да се навлажни от потната й ръка, да се вижда къде е натискала повече с химикалката и мастилото се е разтекло, да ухае на дъха й, който се удряше в него. Искаше в ръцете си той да държи нещо, което тя е пипала и да види къде го е смачкала от ярост и къде го е напоила със сълзи.
'Някой ден ще намериш друга жена, с душа по-плътна от моята. С душа, която ще излиза през устата й нощем докато спите един до друг и ще се увива около врата ти, там, където аз съм пипала със студените си пръсти. Душата й ще е все в ярки цветове, дори в най-студените дни, и ще излиза на облачета през носа й докато диша тежко в лицето ти. Нейната душа ще плени твоята у себе си и без да иска обяснения или извинения ще прави любов с демоните ти. Ще я обичаш безумно, много повече отколкото обича мен. Тая жена ще размести магнитите по хладилника ти и ще пита чий са стъклените чаши в шкафа над мивката. Ще разбира писанията ти по друг начин и ще се усмихва там, където аз само съм мълчала и съм гледала как мърдат устните ти докато четеш. Ще пие вино с тебе и ще топи краищата на косата си в чашите, като се надвесва през масата да те целуне. После те ще оставят червена диря по ризата й, но тя няма да се интересува, а на теб това ще ти харесва защото издава свобода.
Ще те попита защо пазиш листи от лекции по счетоводство под пишещата си машина, но ти само ще й отговориш, че я обичаш и ще ги бутнеш по-навътре в шкафа, за да не ги вижда вече. Като те пита коя съм аз от снимките, ще казваш за мен като за стар приятел, но под езика ти ще стоят месеците любов, които си дал и получил. Понеже нейната душа ще е по-горда от моята и няма да понесе предшественици.
Но какво разбираш ти от души?
Нали затова се казва душа...за да не е плът. Да е нещо тихо, да е безцветна и хвърковата. Докато спиш да ляга до теб без да те докосва, но да ти пази топло. Да се свива на геврек над кафето ти и да го изстудява, за да не се опариш от първата глътка. Когато те прегръщам, душата ми да бръкне в кутията с цигари и тайно да изхвърли една или две.
Но няма значение. Остави тая хвърковата душа на мен, да ме напълни отвътре и да ме направи по-лека от въздуха, за да полетя. За себе си задръж тежките души на ония поетични жени с дълги нокти и рошави коси. Като питат за мен само им казвай, че ги обичаш и не ги учи на нищо, понеже те вече...всичко си знаят.'
Така пишеше в писмото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар