А ако съм ви крива...

Още един ненужен пост, безсмислен за четене от който и да е освен мен.

Много добри хора си отидоха от ръцете на съдбата, а тя самата се сплиташе на плитка с едната ръка, докато с другата буташе малки колички през краката им като играчки през оловни войничета, режеше гърлата им и чупеше гръбнаци. Мои приятели си заминаха като стой та гледай, а аз още намирам за безсмислено лутането в хиляди посоки. Тука няма да говоря за умрели хора, защото съм сигурна, че всеки има по един и сега поглежда към небето. Ако роните сълзи - недейте, не помага. Намигнете нагоре и пратете някоя целувка, топли две души - едната тука, другата горе, свита в облаци и спряла жизнения си цикъл...жизнен цикъл спрян до улица, подпрян на дърво, под кола, в болница. Където и да е.
И си извръщам погледа от небето, ама сърцето ми още гледа натам. Гледа и към картата и търси пръснатата ми душа по Италия, Испания, Англия, къде ли още не, раздробена на трохи и нахвърляна за птиците по картата, та те да могат да скачат с малките си крака по нея и да грачат
'Свят, сърце, къде ни водите?'
и после да кълват по пръснатата ми душа и да я гълтат бързо, гладни за любов и за мен, за природа и за тях - пръснати по света, моите частици, моите любими, моя мозък и моя свят пръснат в чужд. По карта. Разграфен на паралели и меридиани. Такъв е.
Мои се пръснаха по небе и по земя, аз само ги гледам и ги търся, с последни сили им се усмихвам и сърцето ми блъска само за тях - обичам ги, хванете ми вяра тука, обичам ги.
И сигурно съм проста, сигурно съм проста като препокрита от пределите на някоя постановка, ама не ща да ви гледам вас. Не ща да ви гледам скълцаните и очукани души, свити по ъглите на изцедени съзнания пълни само с дрога и болки. Моя ум не приема вашите ръце и не ви давам да го галите, защото гръбнака му настръхва от вас. Сигурно е смешно, ама нека - смейте ми се до насита. Смейте ми се и кълнете, говорете. Моите очи вас не искат да гледат. Не искат да ви гледат потрошените сърца, счупени от самите вас...не от друго, а от скука. Разбитите носове в калния сняг, стипчив с мирис на стара кръв. На вкус - металически. Тоя сняг...тоя сняг ви взе душите и на вас. Па ги хвана за ръце, завъртя ги в кръг и още ги чувам как пеят и ехтят по коридора на забравата. Не ви ща. Не ви щат очите ми. Не ви ще ума ми.
Аз този път отварям ръце за звездите, за вълните, за слънцето, за мен, да ме облеят. Огрявам се сама и се топля с онова, което остана от мен и надеждата, която тая, не за вас, а за тях - моите пръснати по вселената. Защото мои има навсякъде. Даже след смъртта.
Нищо не искам да знам. Не искам да чувам за мъдростта ви и не искам да подушвам мъртвите ви съзнания.
А ако съм ви крива...
Нека па да съм ви крива.