Нещо сладко vol.3

Момчето с шафрановия глас стана редовен клиент в спортните вторници. Понякога се появяваше и в четвъртък, когато стоеше по-дълго време и докато бавно предъвкваше кестеновия сладкиш щракаше със сключени вежди по клавиатурата на лаптопа си. 

След първото посещение на новия клиент, Хари беше опитал скътаното парче кестенов сладкиш и беше установил, че е забравил как се готви без захар и брашно. Намираше много неточности във вкуса и дори Мая не се захласна по остатъците, както обикновено. От всичките му творения, тя винаги хапваше поне по малко от бракуваната стока или пък от прясната слагаше по няколко парчета в кутии за племенниците си вкъщи. Всеки път като хапнеше от някой от сладкишите по лицето й се разливаше неописуемо удовлетворение и тя самата потъваше в облак от блаженство. И така трябваше да бъде. Това беше целта в ежедневието на Хари. Това правеше работата му специална и това подклаждаше неугасващата му любов към хората. И когато дори само едно от творенията не караше клиентите му да изпаднат в абсолютен транс и да забравят всичко друго освен сладостта от случващия се момент, перфекциониста у него се усмихваше с дълбоки трапчинки и гъделичкаше всичките му вътрешности докато нещата не се наредят с точност до милиметър.

И въпреки, че Хари не намираше кестеновия сладкиш за гениално произведение, момчето което първо го беше поискало се връщаше винаги в същите дни, поръчваше си отново от него и изглеждаше, че наистина му се наслаждава. Разбира се, никой друг не купуваше от него и при други обстоятелства, Хари щеше да послуша Мая и да спре да го пече, а вместо това да прави например черешов чийзкейк - нещо, което често се търсеше и винаги свършваше за минути. Но вместо това, той всеки ден правеше нови и нови тави кестенов сладкиш, все без захар и брашно, все така безвкусни и бледи, но с всяка следваща тава го подобряваше с още една съставка. Слагаше по още една частичка от въодушевлението си. С всяко иззвъняване на шафрановия глас пред касата, Хари изпитваше неминуемо желание да бели лешници и да променя оригиналната рецепта все повече и повече докато не постигне перфектния вкус. Всеки вторник и четвъртък, сините очи на момчето се разширяваха все повече и повече с първата хапка от сладкиша, а Хари само се усмихваше от кухнята и триеше ръце в престилката си, готов да върже косата си на нисък кок и отново да добави или извади нещо от рецептата, докато я докара до съвършенство. Междувременно успя да подобри и най-добрите си произведения и лекотата с която докосваше тестото стана още по-копринена, любовта с която ръсеше канелата стана още по-дълбока. Беше решен да накара момчето с шафрановия глас да опита поне едно от другите му произведения защото така искаше да чуе тоя звънлив характер да се смее, гъделичкан от ръцете на захарта и сладкарските изделия. Смокиновите трюфели ставаха по-богати на вкус, малките кексчета по-бухнали, шоколадовите торти по-богати, а пътеките от фондан в кухнята още по-дълги. Всеки път когато звънеца на вратата издрънкаше и се появеше познатия синеок поглед, Хари кършеше пръсти на касата, поздравяваше го неловко и чуваше все същата поръчка. В един обичаен четвъртък, Хари чу отново обичайната поръчка.

- Всъщност морковения кекс и ябълковата торта са пресни... - вдигна вежди и се усмихна половинчато, а момчето само се изсмя звънливо.

- Изглеждат прекрасно, наистина. - отговори, но все нещо не беше достатъчно да ги поиска. - Възхитително е как успяваш да приготвиш всичко това за толкова кратко време... - обясняваше докато махаше с ръце към светлите витрини. Хари винаги се радваше да чуе това, но някак си не му беше достатъчно. 

- Възхитително казваш? - попита иронично докато слагаше внимателно парчето кестенов сладкиш в жълта нагъната хартия.

- Определено. Хубаво е човек да има кой да те научи на тези неща... - отговори момчето с шафрановия глас, като в края на изречението се приведе сниши тон, приведе се към бродираното име върху престилката на Хари и усмихнат се отдръпна - Хари. Приятно ми е, Хари. Аз съм Луис. - държеше ръката си изправена над касата с разперени пръсти към Хари. А той стоеше и зяпаше дланта му, доста мека на поглед и мислеше как неговата собствена в момента вероятно е покрита с олио и пудра захар. Въпреки това я извади изпод касата и за лична изненада откри, че е чиста. 

- Приятно ми е, Луис. - каза с дрезгав глас и задържа ръката му може би малко повече от нужното. Откри, че кожата му на пипане е почти като най-лесното за късане бутер тесто, което смият той не обичаше да използва, понеже беше прекалено меко и колкото и внимателен да си, все се къса. С приближаването на тялото на Луис, Хари откри, че да говориш с този човек, да го гледаш в очите и да влизаш в какъвто и да е телесен контакт с него се равнява напълно на удоволствието от това да изядеш няколко бонбона с рожков наведнъж. Може би за пръв път осъзна какво изпитват клиентите му, когато влизат в пекарната и защо все се връщат за още и още. 

- Е, благодаря за пореден път за сладкиша. Май тук съм единствения който го купува. - Луис се изсмя отново оглеждайки хората зад себе си, а Хари само поклати глава с усмивка, опитвайки се да намери думи с които да продължи разговора. Беше прекалено късно, когато отвори устата си, понеже шафрановия глас отново беше изчезнал сред облаците от миризми и топлини на пекарната. 

***

Всеки вторник и четвъртък Хари слагаше кичури коса зад ушите си по-често отколкото се налагаше и постоянно подбутваше тавите по-напред в осветените витрини, така че да могат лесно да се виждат. Мая или сестра й от време на време минаваха да го щипнат за ухото или ръката, да го целунат бързо по бузата или да го оплескат със сладко. Луис винаги, без изключение, идваше и сядаше на една и съща маса. Сядаше върху десния си крак, а левия оставяше да виси, като почти не докосваше земята. Начупваше сладкиша или с пръсти, или направо отхапваше от парчето, а кафето сърбаше с високо вдигнати вежди. Разговорите му с Хари станаха все по-чести и вече не толкова неловки, но неуспехите на Хари да го накара да опита някое друго от произведенията му все бяха неуспешни. Сладкото не го привличаше по никакъв начин, а Хари само това имаше. Сладост. Неминуема, щипеща небцето и галеща езика сладост, която беше готов да даде на всеки, а на тези които не я искаха им я слагаше скришно в чантите и по-късно те мислено му благодаряха. 

- Правите ли лимонов пай? - попита го ненадейно Луис един ден, докато му помагаше да подреди кутиите със сметана върху витрината, понеже търсеше с какво да запълни времето докато чакаше кестеновия сладкиш да се изпече в кухнята. 

Толкова дни подготовка за този момент, толкова изчакани моменти и предложени изделия, докато най-после Луис попита Хари за нещо друго освен кестени. Най-после можеше да му покаже истинския си талант и да върне хармонията в пекарната, в която всички се пързалят по реки от карамел и...

- Всъщност не. Мразя лимони. Не готвя с продукти, които не харесвам, а и такива рядко намирам, Но определено лимоните не са нещо, което намирам за нужно на планетата ни. - отвърна Хари бързо. Чувстваше се безсилен пред извратените вкусови рецептори на момчето стоящо от другата страна на витрината. - Правим буквално всичко друго, но не и това. - остави последната кутия сметана и въздъхна. 

- Хубаво е, че имаш политика на готвене...предполагам. - Луис се усмихна докато взимаше чинията с кестенов сладкиш от Мая, която междувременно беше изприпкала от кухнята и я беше оставила на касата. - Помисли си за лимоните, все пак. - и пак изчезна, оставяйки следи от шафран, манго и безвкусно тесто. 

***

След този случай опитите на Хари станаха още по-отчаяни, а сладкишите ставаха все по-вкусни. Пекарната жужеше от народ както обикновено. В четвъртък Луис дойде замалко, поръча си само кафе и каза, че бърза за някаква среща в работата му, а Хари не успя дори да го види, защото беше зает да прави някаква торта за сватба по поръчка в кухнята. По-късно, след края на работния ден, когато пекарната вече беше тиха и се чуваше само скърцането на паркета под бързите крачки на лелките, които почистваха масите, Мая надникна в кухнята. Хари беше седнал на малка табуретка до кухненския плот, зад него се издигаше голяма бяла торта на пет етажа с прекрасни цветни орнаменти и стотици малки перли. Той самия беше пуснал косата си и зелените му очи шареха през прозореца, а в ръката си държеше бутилка бира. 

- Миличък, Луис остави нещо за теб днес. - каза меко Мая. Знаеше, че е изморен и не искаше да го безпокои. Хари се обърна рязко и веднага й се усмихна. 

- Сериозно? За мен? - остави бирата на плота и протегна ръка към вратата, а в нея се появи малка хартиена торбичка. 

- Oui, oui, каза, че иска да ти благодари, че всеки ден правиш кестеновия сладкиш само за него. - усмихваше се топло, а червените й бузи свиваха тъмните й очи. Хари кимна и я прегърна, а тя остави ключовете за задната врата на плота и излезе. Веднага след това той отвори плика и бръкна вътре, напипвайки нещо студено и кръгло. Извади ръката си, в която се жълтееше голям лимон. В кората му бяха издълбани редица цифри, вероятно телефонен номер. Трапчинките се врязаха в лицето му от широката усмивка изписана на него и той завъртя плода в голямата си кокалеста ръка. Обърна плика надолу, за всеки случай, а от вътре изпадна малко листче хартия, на което с големи букви и почерк присъщ на звънливи характери, пишеше:   Не всичко в живота е сладко.

***

Когато във вторник Луис се върна в пекарната, Хари без да му мисли много, излезе иззад щандовете и витрините и го повлече за ръката, като го измъкна през вратата. Дълго стояха навън под пролетното слънце, докато гледаха как децата тичат по паветата, а майките ядат сладолед на столовете пред пекарната. Хари му обясни за любовта си към сладкото, за характерите на хората и за топлината на душите, които са направени все от шоколад, карамел и такива други божествени неща. Докато говореше пипаше с палците си останалите пръсти и често гледаше към небето, като все едно художник говори за романтиката на Барока. Луис го слушаше търпеливо и се усмихваше където трябва, а Хари обясняваше за печената тиква и защо винаги трябва да й се слага ванилия. Един обикновен пекар, който знаеше само за сладката любов на живота стоеше до шафрановото момче, което явно не разбираше тази така сладка любов, която всеки трябва да изпита. 

Когато Хари приключи да говори, бяха стигнали до близкия парк и седяха близо един до друг на пейка. Луис рисуваше с пръст по коляното му и се усмихваше широко. Зелено срещна синьо, уханието на манго се блъскаше в съзнанието на Хари и в тишината на този наш така сладък свят, напоен с такива сладки, карамелизирани любови като тази, се чу едно звънливо, шафранено, паднало като кестен от дърво:

- Всъщност просто съм диабетик.

Нещо сладко vol.2

Във вторниците червената ниска тухлена сграда до тази на пекарната отваряше вратите на приземната си зала за тренировки по аеробика. Доста от групите бяха от около девет сутринта, някои от тях ходеха и след работа, сиреч около пет или шест следобед. Последно време слънцето винаги грееше приветливо и хората някак си искаха да водят по-здравословен начин на живот, да пият по-нискомаслено мляко и да тичат повече. И понеже слънцето и цветята навън подканяха хората към спорт и ги влачеха ту към отсрещния парк, ту към спортните зали около офисите, пекарната често приемаше потоци от потни мъже и жени, които търсят пълнозърнести разядки и студени напитки. Те влизаха с наколенки и спортни маратонки и в лек трус минаваха между кръглите масички, внасяйки смут сред по-мързеливата част от населението. Редяха се на опашки и момчето на касата ги посрещаше все със същите трапчинки, питаше ги по няколко въпроса и бодро им подаваше току що изстискани фрешове от портокал и грейпфрут с много лед. Участниците в тренировките по аеробика се разделяха на три групи. Първите бяха деца около десет годишна възраст, които обикновено нападаха пекарната след сутрешната вторнична тренировка и си взимаха шоколадови фъджове, браунита, крем карамел и всякакви възможно най-захаросани и карамелизирани десерти. После сядаха по столовете покрай френските прозорци, шумно си говореха и ронеха кексовете по масите. Втората група се състоеше основно от младоци в университета, повечето момичета с тесни клинове, които все търсеха енергийна вода, но в пекарната не се продаваше такава. Пружинираха пред касата и после си поръчваха претцели с маслини. Третата група беше групата на бабите и дядовците, които явно не бяха още готови да пуснат крехката ръка на младостта и редовно практикуваха аеробика, готови за нови завоевания в света на спорта и като цяло в света. Те обикновено пиеха кафе преди тренировката и все щипеха бузите на момчето от касата, явно го познаваха. Сърбаха кафето със затворени очи и ядяха кремове с шам фъстък.
- Хари, има още един бананов кекс за печене отзад. - каза една от дундестите лелки и ощипа момчето от касата по бузата. Тя беше онази с френския акцент и най-дългите нокти. Казваше се Мая. Идваше от Страсбург и любовта й към малките градчета и обстановките като тази беше неминуема. Хари само й се усмихна и се върна обратно в кухнята. Лъхна го обичайната миризма на десетки подправки и той само сви устни, опивайки се да не се усмихне до уши. Захарта беше за него (и може би за много от нас) най-великото откритие на човечеството. Радваше и малки и големи. Докато месеше банановото тесто, само се усмихваше и духваше по някой кичур коса от лицето си.
- Миличък, трябва да направиш кестенов сладкиш. От онзи с лешниците. - бяха минали не повече от две минути, а лелката от Страсбург се беше подпряла на вратата и кокът огромна черна коса беше клюмнал на една страна. Така беше във вторничните сутрини. На момента се месеха някои неща.
- Разбира се. - усмихна се и извади голяма кофа течен шоколад.
- О не, този да е без захар, брашно и шоколад. По оригинална рецепта. Така го иска клиента. - избълва тя с френския си акцент и бързо скри главата си обратно зад вратата.
По оригинална рецепта. Думи които Хари не беше чувал от години. Повиваше кори, поръсваше с пудра захар, лепеше марципан и правеше стотици други неща с цел да украси всички лешникови, безлични и почти безвкусни рецепти в пекарната. И всеки път магията на шоколада, захарта и магиите които те правеха у хората му носеше неоспорим успех. И деца и възрастни излизаха от пекарната с блузи накапани със сладко от ягоди, носове с пудра захар. После се впускаха в топлината на деня и бяха все доволни. Никой никога не се сещаше за оригиналните рецепти. А в менюто, те самите бяха написани с толкова малки букви, че почти никой не ги забелязваше, а и...никой не ги търсеше.
Хари изтри ръцете си от бялата престилка, а от сместа по пръстите му бяха останали фитили тесто. Със сключени вежди и кофа шоколад в ръка, като щит, той пристъпи към кухненската врата, да надникне и да види лицето на тоя намусен и обезличен човек, който си яде кестеновия сладкиш без захар и брашно. Подаде глава и зашари с очи между хората на касата, които жужаха като пчелички, а Мая им раздаваше кексчета с шарени опаковки и димящи чаши чай. Отстрани на касата стоеше клиента който чакаше безвкусния кестенов сладкиш.
Противно на очакванията, беше младок. Хари примижа и трапчинките му веднага се врязаха отстрани на лицето, щом забеляза сините очи на около-двадесет-годишното момче, което стоеше до касата и се усмихваше широко на Мая. Подаваше й пакетчетата със сметана от кутията над витрината, понеже дебелите й пръстенца не можеха да я достигнат. Пакетче подир пакетче, усмивката му ставаше все по-широка, а Мая току го щипеше по хлътналите бузи. Момчето беше по-ниско от Хари, със светло кестенява коса и изключително добродушно лице. Може би най-добродушното лице, което Хари някога беше виждал. Гласът му беше звънлив и някак си Хари си помисли, че ако този глас има вкус, ще е с вкус на манго и шафран. Толкова погълнат от образа на този човек, той не можеше да проумее как би могъл някой толкова цветущ и красив герой да има толкова бледа и скучна характеристика. Въпреки това се отърси и някак си откъсна поглед от сините очи на клиента, връщайки се обратно в студената и силно осветена от задните прозорци кухня. Бързо избута банановия сладкиш настрани и изми ръцете си, пък се захвана припряно да бели кестените.
След известно време кестеновият сладкиш без захар, по оригинална рецепта, беше напълно готов и изстиваше върху студения кухненски плот. Хари го наряза внимателно и сложи всяко парче в различно нагъната хартия, а после върза всичките с тънки конопени панделки. Едно остави за себе си, за да го пробва, да е сигурен, че няма да разочарова момчето с глас като шафран. Поднесе тавата внимателно до витрината и я сложи малко встрани, далеч от действително вкусните неща. Подпря се на касата и зачака клиента да дойде.
- Беше по-бързо отколкото очаквах, майка ми готви тоя кекс за поне два часа. - шафрановия му глас иззвъня пред касата. Носът му беше малък и леко чип, а очите му толкова топло усмихнати, че някак си караха всички кексчета, които Хари беше изпекъл преди пет минути да изстиват за секунди. Не успя да се сдържи и трапчинките пак заиграха по лицето му. Наведе се и извади едно от парчетата.
- За пръв път срещам някой, който да предпочита кестеновия сладкиш без шоколад. - каза той докато въвеждаше цифрите на касовия апарат с усмивка.
- Предполагам, че си има първи път за всичко. - отвърна му вече малко по-далечен шафрановият глас. Беше оставил парите на касата и вече отстъпваше към вратата. - Благодаря че отне време да обелиш всички тия кестени. - посочи към отворената врата на кухнята, зад която се белееше плота покрит с купчина обелки. Докато Хари проследи пръста му зад себе си, а след това отвори уста да отвърне, сините очи на шафрановия глас бяха изчезнали сред топлината на пекарната, сред глъчката на щастливите захаросани душички и дори не се виждаха от големите френски прозорци. Хари само стоеше с трепкащи очи и вдишваше от въздуха все още напоен с манго и шафран, мислейки за това как най-добре изглеждащите сладкиши може би имат най-безвкусната плънка. Мислеше и се усмихваше. А в ръката си въртеше последната кестенова обелка.


---


Това ще има vol.3, тоя край няма да го оставя така.

Нещо сладко

Пекарната беше малка, разположена от дясната страна на тротоара, който сам по себе си беше широк и върху него се вместваха четири кръгли маси всяка с по два стола. По две от ляво и от дясно на вратата на пекарната. Прозорците високи, а стената с голи червеникаво-оранжеви тухли, избледнели от ветровете, дъждовете и слънцето. Над вратата имаше голям златен звънец, който се клатеше всеки път, когато някой пристъпеше в мястото, а самата врата беше бежова и малко олющена от боята на места. Пред нея лежеше светло розова изтривалка за крака, а над вратата и прозорците се ширеше голям навес с вълнисти краища, опасващ прозорците от край до край, целия бежов със светло оранжеви и бели райета. Дъжд валеше рядко, затова навеса обикновено пазеше клиентите от лекото слънце, което напичаше сутрешния пиков час, когато хората идваха за бързо кафе и закуска на крак или пък сядаха и дълго говореха, ядяха кроасани и четяха тънки книги в меката хватка на сутрешната светлина.
Влизайки в самата пекарна, човек нямаше как да не се усмихне, понеже беше все едно скачаш надолу с главата в чашка крем карамел. Или за тия които не харесват карамел - просто в крем. Хубав крем, който майка ти прави следобед, тъкмо си се наспал от следобедната дрямка и устата ти още е пресъхнала, премляскваш тихо в сгушения следобед, влизаш в кухнята и те понася миризма на ванилия, канела и още куп други незнайни любови на сетивата ти. Ей в такъв крем се гмуркаше всеки щастливец, попаднал в тази пекарна. Пода беше дървен, със светъл паркет, а масите бяха същите като навън - кръгли с тънки черни крака, обградени от столове с възглавници, а на някои места дори меки футьойли покрити с бели и бежови покривки. По стените, които бяха светло розови, бели и кремави, имаше окачени рафтове отрупани с бели саксии с орхидеи, маргаритки, лалета и всякакви други цветя. Прозорците бяха големи и светлината влизаше лесно, затова нямаше нужда от силно вътрешно осветление и все пак по целия таван се виждаха малки лунички, които през деня светеха рядко. Точно срещу вратата бяха разположени витрините и касата. Витрините, остъклени и осветлени отвътре, бяха отрупани с кроасани с канела, понички пълни с шоколад, бисквити с мюсли, малки кексове покрити с пудра захар, сладкиши от всякаква форма и размер поръсени с пръчици, кокос, боровинки, ягоди, фъстъци, топящи се, хрупкави, топли, току що извадени от фурната красоти. Всеки който се приближеше до тези щандове се взираше в начина по който ореховите сладки стояха в нагънатата хартия и как кремовете ухаеха от студената витрина, или дори как всички чинии под домашната бисквитена торта бяха с различни форми и размери. В пекарната се носеха толкова много сладки аромати, че когато влезеш и помахаш във въздуха имаш чувството, че по пръстите ти ще полепне пудра захар. Когато седнеш на стол ще се вдигне пара от розови ухания. Всичко там беше толкова топло.
На касата се сменяха няколко лелички с червендалести лица и вързани на големи кокове коси, с малки кичури стърчащи отстрани на ластика, заради бързането около масите рано сутрин. Носеха бели дрехи и розови престилки, винаги оплескани със сладко от ягода или пък покапани с горещо кафе. Когато посрещаха клиентите им махаха с дундести ръце и вземаха парите им с нокти лакирани в ярко розово, усмихваха се толкова сладко сякаш ти подсказваха вкуса на трюфелите, които тъкмо се каниш да изядеш. Говореха с всякакви акценти, няколко от тях знаеха правилен френски. Ходеха със ситни и бързи крачки, докато се смееха целите подскачаха и всеки път като плеснеха с ръце във въздуха правеха облак от брашно.
Когато бяха прекалено заети с отсервирането или ваденето на тестените продукти от фурните в кухнята, ги заместваше двадесет-и-нещо годишното момче, което приготвяше повечето от сладкишите сутрин и следобед. Той сваляше пръстените си и ги слагаше в малка кутийка за мъфини над щандовете, където държеше и ключовете си. Всеки път като говореше с клиентите им се усмихваше с трапчинки и слагаше косата зад ушите си, понякога даже носеше диадема. Миришеше на ябълков щрудел, защото явно това беше любимия му сладкиш за приготвяне и в пекарната имаше около осем различни вида. Ядеше кисело мляко по време на почивката, но дори тогава постоянно побутваше фурната в кухнята и пренареждаше пакетите със стафиди, боровинки, малини и орехи, понеже все му се струваха не на място. С такава грижа повиваше корите преди да се изпекат и съвсем леко ръсеше кокоса. Бишкотите винаги подреждаше с излишно внимание, а кремовете винаги пробваше преди да ги сложи в студената витрина. Обичаше безумно да прави торти и когато влизаше в хладилниците в задната част на пекарната, винаги се привеждаше леко и зелените му очи шареха по рафтовете, а в главата си на момента измисляше рецептите и комбинациите между яйцата, блатовете, фондана и всички останали компоненти на една перфектна торта. Той се радваше искрено на сутрините и подаваше горещото кафе с толкова голяма отдаденост, че дори онези, които го пиеха безкофеиново се зареждаха мигновено с поне капка енергия. Обичаше да гледа как слънцето свети през прозорците и навън все още не е станало горещо, а хората влизат с подути от сън очи, бистри както са бистри човешките ириси само след сън. С тиха усмивка го поздравяват и обгръщат с пръсти хартиените опаковки, вдишват блажено аромата. Обичаше да гледа как малките деца мажат по масите, по лицата и по майките си докато ядат заливката на сладкишите и преглъщат жадно студеното мляко. Обичаше да подава тортите за рожден ден на майките и да вижда удивлението в очите им когато установят перфекционизма вложен в рисунката върху тортата. Обичаше следобедната почивка на хората от офисите около пекарната, които уморени, но превъзбудени от деня влизат и с къркорещи кореми избират по малко от всичко, а накрая не могат да го изядат и все пак тайничко пъхат по някой-друг бонбон в чантите си. Когато вадеше бисквити и мъфини от витрините, очите му винаги светеха. А любимо му беше когато влизаха навъсени старци или хора, които очевидно имат лош ден, понеже в пликовете с храната им винаги слагаше по нещо допълнително - два три бонбона, малко печена тиква или пък малко парче от рулото със сладко от ягоди. Те бързо излизаха от пекарната и още пред прозорците отваряха със сключени вежди плика, а щом погледнеха вътре почти винаги се усмихваха. Той не говореше с всички, нито пък им разказваше за работата си, а само тихо преподреждаше ядките. Стараеше се да няма ядове.
Пекарната беше малка, но любовта му към сладкишите и хората беше голяма. Такава любов трябва да търси целия свят. Любов обгърната в хартиени пликове с ухание на розово масло, кокос, какао и други неща, които усмихват и дете, и стар човек. Любовта на двадесет-и-нещо годишното момче със зелени очи, което обича да прави ябълков щрудел. Любовта на леличките с дебелите пръсти към брашното. Любовта на сладкото към хората. Любовта на кафето към сутринта.
В тихата, хладна и слънчева сутрин, отрупана с хора, в която едно двадесет-и-нещо годишно момче пече сладкиши и се усмихва с трапчинки.
Една наистина сладка любов.