Хади учеше право и политология от една година в университета в Цюрих. Живееше в малък апартамент със съквартиранта му Сена. Носеше обеци и на двете уши, все сребърни, понеже Сена му казваше, че златото е за жени. Въпреки това Хади понякога криеше по няколко от златните топчета на майка му в джобовете си, за късмет. Беше висок и жилав. Имаше гъста черна брада обикаляща издадената му челюст и правилен, дълъг нос. Очите му бяха тъмно кафяви, отиваха даже към черни, а миглите - дълги. Бузите му бяха хлътнали и той често ги почесваше заради постоянно избуяващата брада. Косата му също беше катранено черна и гъста. Понякога на носа си носеше очила с диоптър понеже му беше трудно да вижда монитора от най-задния чин в залата за лекции, но Сена постоянно му ги чупеше. Понякога прекаляваше, може би понеже Хади беше по-бял от него, заради смесения брак на родителите му, но Хади никога нищо не казваше и просто купуваше нови всеки път, с парите които майка му му пращаше от Мароко. Със Сена се молеха заедно всеки ден и се хранеха на една маса и нещо в Хади не му позволяваше да му обърне носа навътре в черепа всеки път, когато не платеше неговата половина от наема. Двамата някак си се чувстваха спокойни един до друг и намираха утеха в това да не правят нищо по цял ден заедно, или да ядат пуканки, или да си сготвят позната храна без да се налага да я правят по-малко люта, понеже на някой не му понася. Пък и имаха моментите в които се намираха един до друг в непозната държава, с един цвят на кожата и в три сутринта бяха рамо до рамо гледащи глобуса и въртящи го. Хади почукваше с пръстените си върху малките очертания на местата, които бяха най-близо до сърцето му и поглеждаше за миг към тавана. После пак гледаше към малкия Мароко и в гърлото му засядаха всички репортажи по телевизията.
- Там са все наши хора, Хади, приятелю... - казваше Сена приведен над глобуса, осветяван само от жълтата светлина на нощната лампа. - Все наши.
- Обаче са там... - промълвяваше в отговор Хади.
- И тука има. И тука. Навсякъде са. Ти само се дръж, пък ще видиш...навсякъде са. - последните думи казваше с трудност и ставаше от стола, разтягайки кръста и ръцете си. С тромава крачка се приближаваше към другата стая, а по пътя отваряше поредната бутилка бира. Все си лягаше с тия думи ''Ти само се дръж, пък ще видиш.'' Но Хади не искаше да гледа. Не искаше да вижда тия неща. И все пак нещо много дълбоко в сърцето му припламваше всеки път като Сена кажеше тия думи. Представяше си тия 'негови' хора как говорят помежду си, как се знаят, как се пазят...как сигурно пазят и него. Усмихваше се плахо в тъмнината, не за друго, а понеже беше сам. После отиваше да се моли и си лягаше.
Хади всеки ден пътуваше с метрото и автобуса до университета, а точно преди да влезе си купуваше еспресо без захар, изпиваше го на няколко глътки и скачаше през две стъпала до големия главен вход на сградата, от където се вмъкваше през една от дървените врати и изчезваше от лицето на земята за няколко часа. Цюрих е голям град, но като се скиташ всеки ден по едни и същи улици започваш да разпознаваш определени лица и да осъзнаваш, че с повечето споделяш едни и същи маршрути. Талис беше едно от познатите лица на Хади. Тя самата го забелязваше почти всеки ден и се качваше с него във влака от един и същи перон. Беше трета година в университета и учеше дентална медицина. Самата тя имаше заслепяващо бяла усмивка и винаги приветстваше Хади с нея когато го видеше да слиза по стълбите към перона. В някои дни го поздравяваше, в други не, но в повечето той профучаваше покрай нея и я оставяше с тежката миризма на марокански кус кус, носеща се от пластмасовата купичка в големите ръце на Хади и освежаващата миризма на прясна мента и живовляк, носеща се от самия него. Талис носеше правата си руса коса на кок, в който промушваше кафява дървена пръчка, но в момента в който с Хади се разминеха в някой от коридорите на университета, тя рязко вадеше пръчката и го озаряваше с тюркоазения си поглед. Той помахваше вяло и дори не я поглеждаше, а продължаваше да тича напред, все загледан на някъде. Дните му минаваха в драскане на арабски пословици в някакви дебели кожени тефтери, телефонни разговори със Сена и опити да преодолее самотата. Красотата на Швейцария не го успокояваше ни най-малко, а водите на реката, която минаваше през Цюрих, чието име дори не знаеше, само му напомняха за шумните времена сред 'неговите хора', както ги наричаше Сена. Ден след ден еспресото, което пиеше, ставаше още по-горчиво, пръстените все повече, а молбите към бога все по-горещи. Слушаше лекциите с едното ухо, а в другото слагаше слушалка и слушаше репортажи от Брюксел или записи от Париж. Буцата от репортажи в гърлото му ставаше все по-голяма, по-голяма от всяка адамова ябълка. Всяка вечер преди лягане Сена говореше все едни и същи приказки и палеше черния фитил на оная свещена свещ вътре в душата на Хади, която веднъж запалена, разтопи восъка на самосъзнанието му и опетни душата му. Самотата натежа. Отхвърлен ли беше от общество, чието одобрение не е искал?
Една сутрин Хади слезе в подлеза на метрото по-бавно от обикновено. Носеше същото кожено яке и малките обеци все още висяха от ушите му. Брадата му, все така гъста и черна, стоеше вчесана от ръцете му върху хлътналите му страни. Всичко изглеждаше нормално, но нещо вътре се беше променило. Свещта беше горяла толкова вечери подред, плахо палена от Сена, че се беше пречупила, а малкото й огънче беше догорило нещо в Хади. Той беше решил, че няма да е сам вече. Слизаше бавно по стълбите и на всяка крачка върху мраморните плочки си представяше, че под краката му са дебелите павета на Мароканските улици. Притвори леко очи. Слушаше виковете на швейцарските дечица и писъците на бебетата от количките, но си представяше малките деца идващи на посещение от Алжир всяка седмица. Носеха подправки и цветя на майка му в големи кошници, после вадеха малка кожена топка и викаха него и сестрите му. Миришеше му на къри и в устата си усещаше лютивия вкус. При всяко вдишване почти вдишваше праха и пясъка летящ от повърхността на мароканските улици. При всяко завъртане сивия Цюрих ставаше все по-жълт, все по-мъглив и ухаещ на наситена религия. На цветя рисувани с червена къна по кафяви ръце. Гледаше високите тавани на Цюрихското метро и си мислеше как са дело на велик архитект, а спомените му го носеха към Рабат и детската му тръпка, когато за пръв път видя Мавзолея. Държеше сестрите си за ръце, стискаше ги в страх да не се загубят, а майка му вървеше напред и се смееше с нейни приятелки. Платовете на роклята й летяха зад нея и плющяха във въздуха, блестящи под светлината. В Рабат слънцето винаги печеше прекалено жарко, а хората бяха потни и Хади почти усещаше как пари на кожата му, почти усещаше как му става горещо в оня дъждовен швейцарски ден. Вече вървеше на перона, а около него десетки хора пиеха кафе от големи картонени чаши. Хади помнеше колко беше хубав чая на големия пазар в Казабланка и как беше винаги готов да чака за влизане през Медината, само за да види баба си, а тя да сипе от тоя горещ чай и да разказва приказки, докато рисува по ръцете на майка му. Да пипне дебелото стъкло на чашите, да влезе в къщата на баба му, да се помоли със семейството си. Докосваше с палец кожата на дланите си, скрити в джобовете. Там, където беше по-бяла. Докосваше я и знаеше, че тия ръце са докосвали земите на войни. Горещината на пясъка пареше на ръцете му, стържеше по пръстите му. Нямаше да е сам. Не беше сам. Неговите хора са навсякъде.
Срещу него, както всяка сутрин стоеше с перфектната си стойка Талис. Беше го видяла с периферното си зрение, но сега гледаше право пред себе си. Щеше да се обърне чак като се приближи. С бавни стъпки Хади вървеше напред, като обвит от мъглата на дима от десетки благовонни клечки. Приближаваше се към нея повече от обикновено. Беше решил. Беше решил, че няма да е сам. Сърцето и душата на Талис, свистяха, тиктакаха все по-бързо с всяка крачка, която Хади правеше. Сините й очи не приличаха на женските очи в Рабат. Хади знаеше, че тя не е негов човек. Но нямаше да бъде сам. Не искаше. Застана съвсем близо до нея, усещаше как душата й трепти. Усмихна й се спокойно и каза:
- Здравей, Талис. - после взриви сърцето й.
Няма коментари:
Публикуване на коментар