Вера и Абел

- Научих те как да отключваш ключалки и ти използваш умението за нещо такова? - Вера се беше подпряла на тухлената стена и гледаше как Абел  клечи пред висока дървена врата и тика малки фиби една след друга в ключалката докато диша тежко. Кестенявата му коса стърчеше на всички страни, а в корените беше мокра и на клечки, заради ситния дъжд който валеше в Будапеща тази нощ. 

***

Вера и Абел бяха близнаци в късните си 18 години, но поради развода на родителите им, се налагаше по учебно време Вера да живее в Будапеща при баща им, а Абел да се оттегля в Дебрецен при майка им. И двамата имаха тревисто зелените очи на баща им, но гъстата пепеляво кестенява коса на майка им. Носовете им бяха чипи и винаги червени, а ушите щръкнали между гъстите снопове коса. Според Абел Дебрецен беше най-хубавия унгарски град и това може би беше единствената причина да не роптае срещу развода на родителите им. Вера, от своя страна, беше отраснала в столицата и намираше местенето в по-малки градове за безсмислено, освен това по нейни думи Будапеща беше най-добре ухаещия град на света, особено през пролетта. Въпреки че и двамата се бяха установили на места, които ги правеха щастливи и водеха нормални животи, те се обичаха безрезервно и развода на родителите им ги дразнеше, поради невъзможността да се виждат по-често. Затова през ваканциите оставяха приятелите си и прекарваха дни и нощи само двамата, без да спират да говорят, да си разказват какво са изпуснали или просто да стоят в една стая заедно и да гледат телевизия. Когато оставаха в Будапеща обикновено се случваха по-забавните неща, понеже баща им вярваше, че понеже не се виждат често, заслужават да могат да прекарват времето си точно както те искат и обикновено преди да излязат се интересуваше единствено дали си имат чадъри и дали не са гладни. Майка им в Дебрецен беше много по-строга, но и много по-умна, затова от детството си до сега, Абел имаше много по-реалистичен поглед над живота и знаеше кога какво се прави, но само на теория - майка му готвеше и чистеше, а поради добрата й работа, никога не го лишаваше от материални облаги. Там той беше добър ученик и за него беше важно социалното положение, за което спомагаше и важната позиция на майка им. На него не му се налагаше да се учи от грешките си, понеже рядко му се позволяваше да допуска такива. За сметка на това, Вера се беше научила да се справя сама, беше развила много интересни способности, които помагаха за самосъхранението й в големия град, без помощта на баща им. Често й се налагаше сама да си вади житейските заключение и макар понякога да бяха прибързани и груби, тя все пак някак си успяваше да ги струпа на малка купчинка някъде в съзнанието й и да ги нарече морал. Що се отнася до грешките, живота й беше наниз от най-глупавите, но поне винаги можеше да си спомня и да се смее. 

Поради различията в начина им на живот, когато Вера и Абел се срещнеха винаги имаха какво да си разкажат. Абел й показваше грамотите от училище и се смееше толкова много на историите й, че джинджифиловата бира му излизаше през носа. Помагаше й по химия и математика и си разменяха книги. Тя му даваше приключенски романи, които крадеше от библиотеката на баща им, а той й разкриваше света на класическата литература. Разхождаха се по провинцията, влизаха в изоставени сгради и не спираха да говорят с часове. Вера го учеше на полезни занаяти, показваше му как да чисти петна от ризите си и как да убие човек с ключа от вкъщи. Характерите им съвпадаха до съвършенство, което те самите не разбираха и вярваха, че ако можеха да прекарват цялото си време заедно, никога не биха постигнали същата хармония. 

Преди две години Абел беше прекарал едно цяло лято в Будапеща и се беше запознал с някои от приятелите на Вера, беше отишъл на четири-пет събирания и беше вкусил от приятния вкус на безгрижието. Тихите вълни на Дунав и светлините на столицата го бяха омаяли и той дори не се сещаше за Дебрецен и приятната стипендия, която го посрещаше всеки месец. От ден на ден Вера го запознаваше с все повече и повече хора и го водеше все на различни места докато в един момент не се усети въвлечен в малка компания от приятели, които Вера наричаше 'второстепенните', понеже не ги харесваше толкова много, но се размотаваше с тях през ваканциите, когато двамата й най-добри приятели заминаваха на почивка и я оставяха сама в столицата. Едно от момичетата във 'второстепенните' се казваше Зита и носеше прекалено много парфюм, но всеки път когато видеше Абел, го прегръщаше и го целуваше и по двете бузи. След няколко разговора с Вера и нейното категорично одобрение, Абел се събра със Зита и живота стана още по-сладък. След като вече си имаше приятелка, може би първата му истинска приятелка, осъзна, че Будапеща наистина е най-добре ухаещия град. Разбира се, ухаеше единствено на силния парфюм на Зита, но Абел нямаше нищо против. Правеше каквото тя му каже и се водеше основно от съветите на сестра му. През ден я питаше какви цветя харесва Зита и постоянно ходеше до тях, носеше дискове с музика и храна, а тя само си лакираше ноктите в грозни неонови цветове и му говореше за братовчедите си в Солнок. Обаче тя не му викаше Солнок, а Солноград, понеже твърдеше, че старите наименования на градовете са по-правилни. Абел изобщо не беше на такова мнение, но все пак я слушаше.

Връзката им вървеше добре и двамата получаваха това, което явно им трябваше - Зита получаваше някой, който да я слуша, а Абел получаваше...е, да кажем, че той просто получаваше приятелка. Явно бяха доволни, понеже дори когато Абел се връщаше в Дебрецен, не спираха да комуникират и поддържаха отношенията си на съвсем добро ниво. Разговаряха по телефона и даже понякога си пращаха писма. Или по-скоро Абел й изпращаше писма, Зита смяташе, че тоя метод за комуникация е остарял и не отива на днешните дни. На Абел винаги му се искаше да я контрира и да я пита тогава защо използва старите имена на градовете, но никога не го казваше. Друг проблем който имаха беше, че Зита поддържаше стройна фигура и се хранеше единствено с растителни продукти, а всеки път когато Абел тръгнеше да си взима гирос с пилешко месо, понеже самия той беше слаботелесен и имаше нужда от подхранване, тя му въртеше очи. Всеки път като се събираха през ваканциите Абел се принуждаваше да спира да яде животински продукти докато е с нея и сутрин на закуска Вера го тъпчеше с яйца и сирене, за да е 'силен през деня'. Единственото което го поддържаше жив бяха картофите, които за него бяха дар от Бог, независимо как бяха приготвени. 

- Не мислиш ли че ядеш прекалено много пържени картофи? - попита го Зита наскоро, докато седяха на кафе с останалите от второстепенната група, а той набождаше с пластмасова вилица остатъците от току що изядения пълнен картоф.

- Ама тоя картоф беше печен. - промълви учуден Абел, а зад гърба му чуваше как Вера едвам сдържа смеха си.

- Е да, аз ти казвам по принцип. - отвърна Зита. После въздъхна и си взе чантата. Обясни на останалите че има някаква работа и изчезна в тълпата на улицата.

След има-няма една седмица, Зита скъса с него след две годишна връзка, в която Абел беше казал най-много двадесет изречения. Обяснението й беше, че иска да се премести в Солнок при братовчедите си и да стане инструктор по фитнес, а начина на живот на Абел не е по вкуса й. Разбира се, той самия беше съкрушен, а Вера само му се смееше и му обясняваше как е щяло да се случи рано или късно. Абел знаеше, че сестра му е права, но онова, което обръщаше стомаха му всеки път, беше глупавата причина на Зита и осъзнаването на загубеното му време. За пръв път му се случваше да допусне грешка и да трябва да се поучи от нея.

Но вместо да постъпи като зрелия мъж, който е, съзнанието му беше обзето от мисли за пържени картофи и възмездие. Двамата с Вера знаеха, че Зита щеше да замине за Солнок чак след няколко месеца, а до тогава щеше да продължава да работи в офиса на майка й за кетъринг. Общо взето офиса се намираше в една от големите стари сгради в центъра и Зита работеше там вторник и четвъртък, като взимаше поръчките на хората и ги препращаше към кухнята, в която те се превръщаха в големи димящи подноси с индийска, китайска, корейска и всякаква друга кухня. Всяка сутрин Зита минаваше през малките улички зад сградата, купуваше си чай от любимия й магазин и влизаше в офиса през задния вход. 

Абел не можеше да понесе мисълта, че ще остави нещата така, затова в една хладна лятна нощ, събуди Вера в полунощ и й каза, че трябва да дойде с него до центъра. Противно на очакванията, тя дори не го попита защо, а само стана и върза гъстата си коса на висока опашка, изми очите си и навлече два плетени пуловера един върху друг и изприпка след Абел до входната врата. 

- Аз си знаех, че ще ти писне. - повтаряше Вера докато слизаха по стълбите на жилищната кооперация - Знаех си. - и се кискаше зад него.

***

Близнаците вървяха по мократа улица, а във всяка ръка държаха по два големи черни чувала. Абел пръхтеше и подсмърчаше. 

- Стига си се вживявал толкова. - изсмя се сестра му. - Не виждаш ли колко е забавно. - часа беше един след полунощ. Вече бяха стигнали до офиса на Зита, а Абел клечеше в една голяма локва пред задната врата. В устата си беше пъхнал две от фибите за коса на Вера, а в ръцете си държеше още две. 

- Нали знаеш, че това и аз мога да го направя? За по-лесно. - каза Вера и понечи да извади фибите от устата му, а той само изсумтя и отметна косата си от челото с рязко движение.

- Не, тоя път ще се оправя сам. - тъкмо каза това и се чу мекото щракване на ключалката, а зелената дървена врата се отвори от само себе си. Абел погледна към Вера и двамата разтеглиха лицата си в идентични усмивки.

***

На следващата сутрин Зита вървеше с бърза крачка към офиса на майка й, а в ръката си държеше малка картонена чаша с димяща течност. Маратонките й скърцаха върху асфалта. Когато мушна ключа в ключалката, се изненада, че вратата е вече отключена. Натисна дръжката и отвори а вътре завари изумителната гледка на цялата рецепция, целия под и всички шкафове затрупани със стотици пържени картофки. Приближи се до стола си и взе от него бележката, написана с красив почерк:

,,Казва се Солнок, а не Солноград. И там пържените картофи са много вкусни.''